Преподобният Найс протегна ръка и хвана нейната.
— Синовете и дъщерите им ще благодарят на вас и семейството ви за щедростта. А аз ще се погрижа тази възможност да носи името на баща ви.
Тя стисна дланта му.
— Знам, че ще се погрижите.
— Нека първо дойдат при нас — пошегува се Джорджтоу. — И вие, и добрата ви съпруга сте наши възпитаници все пак.
Преподобният вдигна чашката си с кафе.
— Това се подразбира. Преди всичко съм червен.
— Момчета, момчета, тук сме смесена компания — Сътън се обърна към губернатора. — И накрая искам да направя подарък на щата от името на баща ми.
Дъгни се усмихна.
— Ще приема всичко…
— Купих трийсет хиляди акра в Източен Кентъки днес следобед.
Губернаторът замръзна на стола си.
— Вие… Вие сте били.
— Четири планински вериги. Четири красиви, девствени планински вериги…
— Които скоро щяха да бъдат опустошени, за да бъдат разработени въглищни мини.
— Бих искала да ги дам на щата от името на баща ми, да бъдат превърнати в парк и да останат завинаги диви и девствени.
Дъгни сведе поглед към масата за миг.
— Това е…
— Баща ми е ловувал през целия си живот. Сърни. Гълъби. Любимото му занимание е да избяга от града и да бъде сред природата. В момента във фризера ми има месо, което той е донесъл у дома и съм израснала с онова, което ни е осигурявал той. Той не може… вече не може да ловува, но ви уверявам, сърцето му още е сред онези гори.
Да се отстранят дърветата и горният слой на почвата, за да се разработят въглищни мини, бе често срещано явление в източната част на щата. А въглищната индустрия осигуряваше работа на много хора в райони, които бяха толкова бедни, че хората умираха от глад и не можеха да получат добро здравно обслужване. Тя разбираше тази реалност, въпросът за въглищната индустрия беше сложен и тя не можеше да бъде приравнявана със злото. Но баща й обичаше земята и тя знаеше, че по такъв начин поне тези четири планини ще останат абсолютно същите, каквито са били хилядолетия.
Всъщност месеци наред бе преговаряла със седемте семейства, които притежаваха земята — а милионите, които им бе дала, бяха нищо в сравнение с онова, което предлагаха въглищните компании. Собствениците обаче искаха точно онова, което бе обещала да им даде в добавка към парите в брой — и в момента тя правеше точно това.
Завинаги диви. Завинаги такива, каквито ги бе създал добрият Господ, както би казал Рейнолдс.
— И така — каза тя с усмивка, — мислите ли, че щатът ще плати за табела, ако им дам всичките тези акри?
Дъгни се наведе към нея и я докосна по ръката.
— Да, мисля, че това може да бъде уредено.
За миг бе готова да се закълне, че очите му се спряха малко по-дълго от необходимото върху устните й — но после си помисли: „Не, трябва да съм си го въобразила“.
„Дяволите да те вземат, Едуард.“
Компанията се развали малко след това, Джорджтоу си тръгна с чека за пет милиона долара в джоба, а преподобният — с насрочена среща с адвоката й.
Дъгни остана последен, а другите закрачиха по алеята, влязоха в колите си и подкараха.
— И така — каза тя, като се обърна към него. — Ще ми е много трудно да направя нещо подобно отново.
— Семейството ви винаги е било така щедро — и тук, в Шарлмонт, и въобще към обществото.
Сътън загледа как червената светлина и от последните стопове изчезва надолу по хълма.
— Не е нужно да бъде нещо голямо. Не и в този случай. Изпитвам всичките тези… чувства… и трябва да направя нещо по въпроса. Не мога да ги държа вътре в себе си, а са толкова силни, че… — докосна гърдите си. — Прекалено силни са.
— Знам съвсем точно как се чувствате — лицето на Дъгни се изопна. — Аз самият съм минал по този път.
— Баща ми още не е умрял, но усещам, че малко по малко го губя — погледът й се спря на върховете на дърветата в далечината, на извиващата се линия — там, където разлистените клони на дърветата се сливаха с кадифения мрак на нощното небе. — Да го гледам как ден след ден губи сили, не е само страдание. Това ми напомня за болката, която ще дойде със смъртта му и мразя… Сега всеки миг с него има значение.
Дъгни затвори очи.
— Да. Спомням си тези чувства. Толкова съжалявам.
— Е… — искаше й се да не е била толкова откровена. — Не исках да говоря за това.
— Говорете колкото искате. Понякога това е единственият начин човек да се почувства добре в кожата си. Да си този, който остава, е специален вид ад.