Сътън го погледна.
— Той е всичко, което имам.
— Не сте сама. Не и ако не искате да бъдете.
— Както и да е — приглади косата си. Надяваше се, че смехът й не е прозвучал толкова неловко, колкото се чувстваше. — Следващият път ще получите просто вечеря.
— И кога ще бъде това? — запита той тихо. — Щастлив съм да бъда търпелив, но се надявам, че няма да се наложи да чакам много дълго.
Сътън повдигна вежди.
— На среща ли ме каните?
— Да, мадам. Вярвам, че е така — Дъгни отмести поглед встрани и се засмя. — Прекалено много ли е? Съжалявам.
— Не, аз, ах… не, аз само…
— Да, страхувам се, че намеренията ми бяха почтени, но не непременно платонически, когато дойдох тук тази вечер.
„Дяволите да те вземат, Едуард“, помисли си тя отново.
И изведнъж рязко усети присъствието на тримата полицаи, които стояха дискретно на няколко метра от тях. Усети също, че се изчервява.
— Не исках да усложнявам нещата — каза Дъгни и взе ръката й в своята. — Като че ли, ако ги бях усложнил, щяхме да можем да забравим, че някога съм преминал границата.
— Аз, ъъъ…
— Нека просто да забравим това, става ли? — каза губернаторът без острота в гласа. — Ще го приема като житейски опит и ще продължа нататък.
— Опит?
Той потърка челюстта си с палец.
— Не съм канил много жени на среща. Откакто моята Мерилин умря. И знаете ли, статистически това увеличава шансовете ми някога да ми кажат „да“ и тъй като съм оптимист, ще извлека положителното от тази вечер — плюс онези четири планини.
Сътън се засмя.
— Значи и други са ви казвали „не“? Трудно ми е да повярвам.
— Е, всъщност… Вие сте първата, която съм поканил на среща. Но както казах, получавал съм откази и съм го преживял — усмихна се и протегна ръка към лицето й. — Устата ви е отворена.
— Просто съм изненадана — тя се засмя. — Че съм първата — искам да кажа, о… по дяволите.
Губернаторът се засмя в отговор, после отново стана сериозен.
— Беше ми толкова трудно, когато изгубих Мерилин, а и мина много време, откакто ми е харесвала жена, ако трябва да бъда откровен. И макар че това няма да ме накара да блесна… бяха ми необходими два месеца да събера смелост да ви поканя.
— Два месеца?
— Помните ли, като ви видях в сградата на общината през март? Тогава реших, че ще ви поканя на среща. А после се уплаших. Но вие ме поканихте тук тази вечер и аз реших да се възползвам. Не се чувствайте зле заради това, аз съм голямо момче, мога да го понеса…
— Влюбена съм в някого — изтърси тя.
Губернаторът се сви. После тихо изруга.
— О, толкова съжалявам. Не знаех, че имате връзка. Никога нямаше да покажа такова неуважение, ако…
— Ние не сме заедно — тя махна с ръка. — Няма връзка. В това няма смисъл всъщност.
— Е… — Дъгни се взираше в очите й. — В такъв случай Едуард Болдуин е глупак.
Сътън отвори уста да отрече, но мъжът пред нея не беше идиот.
— Между нас няма нищо и предполагам, че ми трябва време да го осъзная. А и сега с новата ми роля не е подходящият момент.
— С риск да бъда прекалено откровен, ще кажа, че се надявам в бъдеще да се възползвам от това — засмя се. — Да, това е отчаяно, но съм изгубил практика във всичко това, а вие сте много интелигентна и много красива жена, която заслужава добър мъж.
— Съжалявам.
— Аз също — подаде й ръка. — Но поне ще се виждаме често и особено с новата ви работа.
— Да, ще се виждаме.
Тя не пое ръката му, а пристъпи напред и го прегърна.
— И очаквам срещите ни с нетърпение.
Той я притисна за малко и леко към себе си и после я пусна.
— Момчета? Да вървим.
Полицаите го придружиха до двата черни джипа със затъмнени прозорци и миг по-късно се оформи автоколона, към която се присъединиха и двама полицаи с мотоциклети.
Обзе я тъга и топлата вечер изведнъж й се стори студена.
— Дяволите да те вземат, Едуард — прошепна тя на вятъра.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
На следващата сутрин Лейн излезе от спалнята си в Ийстърли в добро настроение. Но то не продължи дълго, защото погледна по-нататък по коридора и видя багаж пред стаята на дядо си.
— О, не.
Отиде до чантите и не си направи труда да почука на открехнатата врата.
— Джеф, не си тръгваш, нали?
Съквартирантът му от колежа вдигна поглед от грамадата хартии на старото бюро.
— Трябва да се върна в Ню Йорк, човече…
— Имам нужда от теб…