— Ще се повозим с колата — каза той мрачно. — Хайде.
— Бет Луис, моята нова секретарка, това е Лейн Болдуин, който е онзи, за когото го мислиш.
Бет вдигна ръка, а Мак преднамерено не обърна внимание на привлекателността й. Но пък Лейн беше влизал няколко пъти в списъка на най-желаните ергени на списание „Пийпъл“. За връзките му с актриси говореха по телевизията и пишеха по вестниците. Имаше я и онази статия във „Венити Феър“ за семейството му, в която му бе отредена ролята на сексапилен и мразещ обвързването плейбой.
И като говорим за модел.
Добре че се бе поправил и че имаше връзка, иначе Мак с голямо удоволствие би забил юмрук в корема му.
— Здравейте — каза тя. — Съжалявам за баща ви.
Лейн кимна, но като че ли въобще не я забеляза.
— Добре дошла на борда. Мак, закъсняваме.
— Не знаех, че имаме среща — вече крачеше към вратата. — О, по дяволите. Бет, можеш ли да изпратиш имейл вместо мен?
Докато й обясняваше как да влезе в системата, Лейн вече бе излязъл и крачеше към поршето.
— Ще трябва да го извиниш. Много му се събра.
Бет кимна.
— Напълно разбирам. И ще се погрижа за всичко. Не се тревожи — о, какъв е номерът на мобилния ти телефон? В случай че изникне нещо и не мога да се справя.
Мак се върна до бюрото си, извади бележник и химикалка и й записа номера си.
— Нямам уговорени срещи за днес — но пък не знаех и за тази, така че кой, по дяволите, знае какво ще стане после.
— Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.
— Не знам колко ще се бавя. И не знам къде отиваме.
— Бъди оптимист. Може би в „Дисниленд“.
Той се обърна със смях и си каза да не поглежда назад. И почти успя да излезе, без да хвърли поглед през рамо.
Почти.
Бет бе седнала пред компютъра и пръстите й летяха по клавишите. Косата й бе прибрана в ниска конска опашка, а лицето й бе олицетворение на професионалната концентрация — но също и прекрасно.
— Някакъв шанс да си почитателка на университета на Кентъки? — изтърси той.
Сините й очи се откъснаха от екрана и тя се усмихна.
— Има ли друг колеж в щата? Сигурна съм, че няма.
Мак се усмихна и махна с ръка.
Но като влезе в поршето, вече не се усмихваше.
— Какво става, по дяволите, Лейн. Не отговаряш на обажданията ми, идваш тук ядосан и ми казваш, че закъснявам, а аз дори не знам къде отивам…
— Решавам проблема със зърното, ето какво правя — сложи чифт слънчеви очила „Уейфеър“. — И ти идваш с мен, защото някой трябва да каже от колко зърно имаш нужда. Още ли си ми ядосан?
Лейн натисна педала за газта и излезе от покрития с чакъл паркинг, а Мак закопча колана си.
— Ако ми дадеш зърното, от което имам нужда, можеш да забиеш юмрук в лицето ми, ако искаш.
— Харесвам мъже с такова нетрадиционно мислене. А и в сегашното ми настроение, мога да го направя просто заради принципа.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Международното летище в Шарлмонт се намираше на юг и малко на изток от центъра на града и Лейн пое по околовръстното, което обикаляше предградията, вместо да се бори с трафика на натоварените кръстовища. Небето над главите им бе разкошно синьо, а слънцето бе ярко като светлините в театъра, денят бе такъв, сякаш казваше, че на никого нищо лошо не може да се случи.
Разбира се, външният вид на нещата често е заблуда.
— Познаваш Джон Ленгхе, нали? — надвика Лейн ветреца и хвана първия изход за летището.
— Разбира се, знам кой е — извика Мак в отговор. — Но никога не съм го срещал.
— В такъв случай се стегни — Лейн намали скоростта и двигателят и ветрецът малко утихнаха. — И се приготви да бъдеш чаровен. Имаме най-много двайсет минути да го убедим да ни осигури зърното.
— Чакай, какво? Мислех… Искам да кажа, няма да купуваме от него, нали?
— Можем да си позволим да му платим. Но се опитвам да избегна плащането в брой.
Лейн пое по изход, табелата, за който гласеше ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП, към пистите, където кацаха и излитаха частните реактивни самолети.
— Без натиск значи — измърмори Мак, когато забавиха пред будката за проверка.
— Да. Никакъв натиск.
Униформената охрана им махна с ръка да минат.
— Добрутро, мистър Болдуин.
— Добро утро, Били. Как е Нелс?
— Добре е, благодаря.
— Поздрави я.
— С удоволствие.
Лейн продължи към модернистичната сграда и мина покрай редиците хангари, в които имаше самолети за стотици милиони долари. Входът за автомобили към пистите беше врата със сензор за движение, вградена във висока близо четири метра ограда. Той мина през нея на скорост, поршето бе като излязло от реклама.