Лейн се обърна с намерението да си върви, но Джин се сети за приема си и извика след него:
— Чакай, трябва да обсъдим нещо.
— Няма да се обадя в „Шарлмонт Кънтри Дей“. Ти ще го направиш за нея. Време е да се намесиш.
Джин скръсти ръце на гърди и трепна, когато едно от нараняванията на лакътя й, причинени от Ричард, шумно запротестира.
— Амелия, ще отидеш ли да демонстрираш лошото си настроение в стаята си? Или може при басейна? Сигурна съм, че с помощна на акаунта си в туитър ще прекараш няколко щастливи часа, като информираш приятелите си за отвратителното естество на простъпката, върнала те у дома?
— За мен е удоволствие — каза Амелия. — Със сигурност е по-добре, отколкото да съм в твоята компания.
Момичето не се отдалечи ядосано, а величествено, като остави след себе си във въздуха аромат, примесен с презрение. Кристално ясно.
Не беше чудно, че не се разбират добре.
След като вратата се затвори, Джин побесня.
— Може би просто трябва да забрави за училището и да отиде в Ню Йорк, за да стане модел. Ще има повече късмет, ако използва лицето си, отколкото устата си, ако иска да напредне.
— Твоята уста не те спря — отвърна Лейн. — Но и не ти донесе нищо добро, като се има предвид за кого се омъжваш.
— Ричард е един от най-богатите мъже в щата и може да помогне на бизнеса ни.
— Ти го мразиш.
— Както и всички други. Това едва ли е новина — но повдига един въпрос. Твоето мило малко момиче каза, че имам нужда от разрешението ти, за да направим приема тук след погребението на татко. Казах й, че събирането ще бъде малко — четиристотин, най-много…
— Чакай, какво?
— Сватбеният ми прием. Документите ни ще бъдат готови утре. След това ще е поклонението на татко. И можем да направим приема в събота — малка церемония в задната градина, последвана от вечеря…
— Джин.
— Какво?
— Кой ще плати за всичко това?
— Ние. Защо?
Лейн присви очи.
— Нямаме парите, Джин. Чековете ни ще бъдат отхвърлени. Разбираш ли какво ти казвам? В момента нямаме пари. Опитвам се да поправя това, но пет пари не давам дали ще бъдат четиристотин или четиридесет души — не можем да пишем чекове, които не са абсолютно необходими.
— Но ще платим за поклонението на татко.
— И това е. Свършено е с партитата, Джин. С частните самолети. По дяволите, дори за таксита не може да става въпрос. Няма да има повече дрехи или балове, нито пътувания. Всичко спира. Трябва да го разбереш.
Тя смръщи вежди и сложи ръка на опасно пърхащото си сърце. После прошепна:
— Честно казано, ми е трудно да повярвам, че ще платиш за погребението на човек, когото мразиш, но няма да ми осигуриш приема, който заслужавам.
Лейн я гледа втренчено известно време.
— Знаеш ли, Джин, ще бъда напълно откровен. Винаги съм знаел, че си самовлюбена егоистка, която мисли само за себе си, но никога не съм мислил, че си глупава.
— Моля?
— Ако не поканим половината свят, за да поднесе почитанията си, ще има приказки — и те ще отговарят на истината. Може и да не ми пука за семейната репутация, но бизнесът е единственият ни шанс да се измъкнем от тази каша. Няма нищо друго, освен алкохола, което да задържи „Брадфорд Бърбън Къмпани“ над водата. Тревожа се за изплащането на заплатите, за бога. Ако нещо за сегашното ни финансово състояние стигне до пресата, рискуваме търговците да изпаднат в паника и да ни отрежат. Дистрибуторите също могат да се уплашат. Съюзът може да се надигне. Става въпрос за много повече от едно проклето парти. Разходите за поклонението пред тленните останки на татко са необходими. Твоят прием не е.
Джин сложи ръка на гърлото си и се замисли за това как стоеше на бензиностанцията и… кредитните й карти бяха отхвърлени. Но онова се беше случило, защото баща й я бе отрязал, а не защото нямаха пари.
А после си спомни, че след като я взе от бензиностанцията, брат й й съобщи новините.
Въпреки това поклати глава.
— Каза, че дължим петдесет или шейсет милиона. Със сигурност има други пари някъде…
— Дължим три пъти повече пари. От онези, които намерихме досега. Времената се промениха, Джин — обърна се. — Ако искаш парти, накарай съпруга си да напише чека. За него той е нищо и затова се омъжваш за него.
Джин остана на мястото си и загледа как вратата се затваря за втори път. В настъпилата тишина я обзе странното чувство, че не е на мястото си и й трябваше миг, за да осъзнае, че има нещо, с което започваше да свиква всеки път, когато Ричард…
О, господи. Почувства се така, сякаш щеше да повърне.
— Всичко ще е наред — каза тя на растенията. — И Пфорд вече може да започне да бъде полезен.