— Окей — бележникът беше затворен, без детективът да е записал нещо в него. — Е, ако се сетите за нещо, което би ни помогнало, можете да ми се обадите. Който и да е от вас.
Едуард прие визитната картичка, която му подаде. В средата имаше златен печат — същият, който беше на ризата. А около него в подобие на слънце бяха напечатани името на Меримак и различните му номера и адреси.
Най-отдолу в курсив бе надписът: „Да служим и защитаваме“.
— Значи мислите, че е бил убит? — запита Едуард.
— А вие? — Меримак даде визитна картичка и на Шелби. — Вие какво мислите, Едуард?
— Нямам мнение.
Искаше да запита дали е заподозрян, но вече знаеше отговора. А и Меримак държеше картите си близо до гърдите си.
Усмивка.
— Е, приятно ми бе да разговарям и с двама ви. Знаете къде да ме намерите… и аз знам къде да ви намеря.
— Удоволствието бе изцяло мое.
Едуард наблюдаваше как детективът излезе бавно и спокойно в ярката слънчева светлина на ранния следобед. После загледа как полицейската кола без отличителни знаци пое по главната алея и излезе на пътя.
— Ти не беше с мен — измърмори Едуард.
— Има ли значение?
— За нещастие… има.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Поне адвокатът на баща му не закъсня.
Лейн погледна часовника си. Беше точно пет без петнайсет, когато мистър Харис въведе уважаемия Бабкок Джеферсън в главния салон на Ийстърли.
— Здравейте, мистър Джеферсън — каза Лейн и се изправи. — Добре е, че дойдохте.
— Моите съболезнования, Лейн.
Изпълнителят на завещанието на Уилям Болдуин беше облечен в тъмносин костюм, носеше червено-синя вратовръзка, а в джобчето на гърдите му имаше колосана бяла кърпичка. Беше на шейсет и няколко, богата версия на „доброто старо момче“, гушата му се подаваше над яката на официалната риза, предшестваше го мирисът на кубински пури и афтършейв „Бей Рам“. Здрависаха се.
Самюел Ти стана от другия диван.
— Мистър Джеферсън, тук съм в качеството си на адвокат на Лейн.
— Как е баща ти, Самюел Ти?
— Много добре.
— Предай му най-добрите ми чувства. И всеки, получил покана от семейството, е добре дошъл тук.
— Мистър Джеферсън — заговори Лейн, — това е годеницата ми Лизи Кинг.
Иии това сложи край на разговора. Джин направи физиономия, Самюел Ти се усмихна, а мистър Джеферсън се поклони. Лизи хвърли изненадан поглед на Лейн, после се съвзе, стисна ръката на адвоката и му се усмихна.
— Това е доста отскоро.
За миг мистър Джеферсън изглеждаше завладян от чара й, очите му дружелюбно блестяха.
— Е, поздравления! — мистър Джеферсън кимна по посока на Лейн. — Бих казал, че вие сте по-добро решение, но това ще бъде неуважение към предишната госпожа. Но да, вие сте огромно подобрение.
Лизи се засмя.
— А вие сте чаровник, нали?
— Чак до ловджийските ми ботуши, мадам — мистър Джеферсън отново стана сериозен и погледна Лейн. — Къде са братята ти?
Лейн отново зае мястото си до Лизи.
— Не знам къде е Макс, а Едуард е…
— Тук.
Едуард се материализира на входа и макар че го бе виждал преди ден-два, Лейн все още трябваше да свиква с външния му вид. Той беше току-що обръснат и бе взел душ, тъмната му коса бе влажна и се къдреше на врата — нещо, което не й бе позволено в предишните години. Панталоните едва не се смъкваха от ханша му, държеше ги само коланът от алигаторска кожа. Ризата му бе синя и семпла — останка от деловия му гардероб. Беше му много широка обаче, приличаше на дете, което облича дрехите на баща си.
И все пак внушаваше респект. С накуцване стигна до един от фотьойлите и седна.
— Мистър Джеферсън, хубаво е да те видя отново. Извини грубостта ми, но трябва да седна.
— Аз ще дойда при теб, синко.
Адвокатът остави куфарчето си на една от страничните масички и отиде до него.
— И аз се радвам да те видя отново.
Едуард му стисна ръката.
— Чувството е взаимно.
След това вече нямаше празни приказки. Едуард никога не бе одобрявал подобни разговори и мистър Джеферсън като че ли си спомни това.
— Поканили ли сте още някого?
Инстинктът на Лейн бе да изчака Едуард да отговори, но после се сети, че той се е заел с цялата тази бъркотия.
— Не — Лейн стана и отиде до вратата на кабинета. — Готови сме.
Затвори двете половини, после затвори и вратата, която водеше към фоайето. Обърна се и задържа погледа на Лизи. Тя седеше на тапицирания с коприна диван, облечена с къси панталони и поло, русата й коса бе прибрана назад, лицето й — открито.