Питаше се дали няма и други синове и дъщери, които също да са изключени от завещанието.
Но наистина отговорът на този въпрос нямаше по-голямо значение за Едуард от наследството. Причината за идването му тук не бе завещанието. Трябваше само да изглежда, че е дошъл тук за тази среща.
Трябваше да се освободи от нещо, както би казала баба му.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Докато мистър Джеферсън изреждаше дългите параграфи на завещанието, Джин въобще не слушаше, нито дори мислеше за това, че Едуард е изключен от него. Единствената й мисъл бе, че Амелия си е у дома… и че Самюел Ти, седнал ей там на онзи диван, представляващ интересите на Лейн в професионален план… е под един и същ покрив с дъщеря си.
Никой от тях не знаеше, разбира се.
И това зависеше от Джин.
Опита се да си ги представи да седят един до друг. Опита се да не вижда тази картина, макар да я помнеше с такава острота, че я изгаряше, общите черти, еднаквите движения, присвиването на очите, когато се концентрираха. Разсъждаваше върху факта, че и двамата криеха страховитата си интелигентност зад лаконичност… като нещо, което не искаха да покажат.
— И това слага край на клаузите — каза мистър Джеферсън и свали очилата си за четене. — Бих искал да използвам възможността да отговоря на въпросите ви. В момента завещанието се легализира и изпълнението му скоро ще започне.
Цареше мълчание. После Лейн заговори:
— Вярвам, че казахте всичко. Ще се видим отвън. Самюел Ти, ще се присъединиш ли към нас?
Джин наведе глава и погледът й проследи Самюел Ти, който стана и отиде да отвори двойната врата за клиента си и адвоката на баща му. Не я погледна. Не беше я поздравил, нито отбелязал присъствието й по някакъв начин.
Но това тук бе делова среща.
За едно можеше да се разчита на Самюел Ти — независимо колко див и луд можеше да бъде, когато беше в ролята си на адвокат, нищо не можеше да го смути.
Тя буквално не съществуваше. Както и всеки друг, който нямаше отношение към интереса на клиента му.
Обикновено това разделяне на нещата предизвикваше раздразнението й и й се приискваше да забие юмрук в лицето му, за да я забележи. Но когато го видеше около Амелия, това й желание се изпаряваше.
Беше невъзможно да не обръща внимание на това, което мълчанието й им причиняваше. Тя беше престъпник, крадеше от тях години, които им се полагаха, лишаваше ги от знание, което бе тяхно право. И за първи път изпита вина, която бе толкова остра, че бе сигурна, че кърви вътрешно.
Но идеята да разкрие всичко… Не, тя бе твърде далеч от такова действие. Разстоянието бе непреодолимо и към него се прибавяха дни и нощи, дребни и значими случки и тя не беше в състояние да го измине.
Да, помисли си тя. Това бе причината за нейната драма, коренът на бягството й. Ако в лицето ти дрънчат цимбали, не чуваш нищо друго. Особено ако става въпрос за съвестта ти.
Нейната съвест.
— Добре ли си?
Изтръгната от мислите си, тя вдигна поглед и видя брат си Едуард, но трябваше да премигне, за да се разпръснат сълзите й и да го види ясно.
— Няма ми нищо — каза тя сковано.
А той си мислеше, че причината е у него.
— Но разбира се — тя изтри очите си. — Едуард… ти си…
„Не изглежда добре“, помисли си и това я накара да престане да мисли за проблемите си.
Господи, да го види прегърбен и толкова болезнено слаб, толкова различен от главата на семейството, какъвто винаги си го бе представяла, бе нещо, което не можеше да понесе. Беше толкова странно. Беше й по-лесно да изгуби баща си, отколкото да живее с това ново превъплъщение на брат си.
— Добре съм — каза той, след като тя не довърши изречението. — А ти?
„Разпадам се — помисли си тя. — Аз съм като семейното богатство, първо се разпадам тайно… а после всички могат да го видят.“
— И аз съм добре — махна с ръка. — Виж ни само, говорим като родителите си.
Стана от стола, прегърна го и трепна, като усети само кости и нищо друго. Той я потупа тромаво, преди да отстъпи назад.
— Разбирам, че трябва да те поздравя — поклони се сковано. — Ще се опитам да дойда на сватбата. Кога е тя?
— А… в петък. Не, в събота. Аз… не знам. Ще се оженим в общината в петък. Не съм сигурна за приема.
Внезапно това беше станало последното нещо, което я интересуваше.
— В петък — кимна той. — Добре. Най-добри пожелания и на теб, и на годеника ти.
С тези думи той се обърна, а тя едва не скочи пред него, за да го запита какво наистина мисли: предишният Едуард никога не би проявил такава апатия относно Ричард. На Едуард години наред му се налагаше да прави бизнес с „Пфорд Дистрибюшънс“ и Ричард никога не го бе впечатлявал особено.