Така че всяка промяна щеше да бъде толкова уличаваща, колкото злоупотребата, която трябваше да прикрие.
Лейн продължи към офиса на баща си, усещайки колко тежко бие сърцето му и как умът му се опитва да изгради защитна стена. Чувстваше се като някой, който се мъчи да се скрие от бомба, готова да избухне всеки момент.
— Едуард?
Закрачи по-бавно, като стигна чакалнята, след която бе офисът на баща му.
— Едуард…?
Вратата бе затворена, но не можеше да си спомни дали той я е затворил преди два дни, когато изгони служителите от висшия мениджмънт. Протегна ръка към дръжката, без да има представа какво ще намери от другата страна на вратата.
И не беше сигурен дали иска да го види.
Разтвори широко двете крила.
— Едуард…
В офиса бе тъмно. Включи осветлението, но помещението бе безлюдно.
— Къде си, по дяволите…
Обърна се и видя Едуард зад себе си.
— Търсиш ли ме?
Лейн изруга и сложи ръка на гърдите си.
— Какво правиш тук?
— Дошъл съм на гости в старото свърталище.
Лейн огледа ръцете му, джобовете му, надникна зад гърба му.
— Сериозно. Какво правиш?
— Къде е висшият мениджмънт?
— В по-малките офиси в центъра на града.
— Уволнил си ги?
— Казах им да се махат — прецени изражението на брат си. — В противен случай щяха да свършат в затвора.
Едуард се усмихна.
— Сам ли ще управляваш компанията?
— Не.
Настъпи пауза в разговора.
— Какъв е планът тогава?
— Исках само да се махнат оттук.
— И мислиш, че това ще спре изтичането на пари?
— Татко е мъртъв. Мисля, че това ще го спре. Но няма да рискувам, докато не го разбера със сигурност.
Едуард кимна.
— Е, не грешиш. Изобщо не грешиш. Но може би трябва да помислиш кой ще застане начело сега, след като той е мъртъв.
— Случайно да си търсиш работа?
— Имам работа. А и сега съм алкохолик.
Лейн погледна над рамото на брат си към празната чакалня.
— Едуард, трябва да знам нещо. И то трябва да си остане между теб и мен, окей? Тук сме само двамата.
— Всъщност навсякъде има скрити камери и микрофони. Тук нищо не може да остане в тайна, така че внимавай какво ще питаш.
Лейн откри, че му се иска още едно питие. И след миг каза:
— Ще дойдеш ли за бдението на татко?
— Не знам защо трябва. Не съм в траур и нямам намерение да му засвидетелствам уважение. Не се обиждай.
— Не се обиждам и мога да те разбера. Но майка ни вероятно ще слезе.
— Така ли мислиш?
Лейн кимна. И зачака брат му да продължи. Той обаче мълчеше.
— Чуй, Едуард… Наистина съжалявам за…
— Нищо. Не можеш да съжаляваш, за каквото и да е, защото вината за нищо от ставащото не е твоя. Човек може да се извинява само за собствените си грешки. Това ли е всичко, малки братко?
Лейн не можа да се сети какво друго да каже и Едуард кимна.
— В такъв случай, сбогом. Грижи се за себе си и не ми се обаждай, ако имаш нужда от нещо. Не съм източникът, от който имаш нужда.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Поршето привлече голямо внимание, докато Лейн шофираше Су из Ролинг Медоус, но не защото караше бързо. Видът на колата и ревът на двигателя бяха достатъчни да накарат хората, които разхождаха кучетата си, децата, които играеха по алеите и майките, които бутаха колички, да обърнат погледи. Къщите бяха нагъсто, но бяха достатъчно големи, повечето тухлени, със сводести или еркерни прозорци на първите етажи, както и обикновени, но украсени с первази, на вторите етажи — като деца, които имат еднакъв цвят на лицето, но различни черти. На късите алеи пред тях бяха паркирани автомобили волво, инфинити или акура, над вратите на гаражите имаше баскетболни кошове, а в задните дворове — веранди с грилове.
Лъчите на следобедното слънце струяха върху достойните за пощенска картичка дървета, всички морави бяха тучни и зелени и всички деца, които тичаха на тълпи, напомняха за поколението преди ерата на компютрите.
Тихо, но настоятелно, навигацията го водеше през лабиринтите от улици, от двете страни, на които растяха цветя и дървета, някои от които плодови.