„Сирийз Съркъл“ не бе по-различна от другите улици и алеи в квартала. И като стигна до дома, който търсеше, откри, че той също не се различава от останалите.
Лейн спря спортния автомобил от другата страна на улицата. Тъй като покривът бе свален, чуваше ритмичното тупкане на баскетболна топка зад гаража, което отекваше от стената на съседната къща.
Изгаси двигателя, слезе и прекоси улицата по посока на звука. Детето не се виждаше, защото бе зад къщата, а на Лейн му се прииска да се върне в колата и да потегли.
Не защото не можеше да се изправи пред живото и дишащо доказателство за изневярата на баща си, не се страхуваше да погледне в лицето, което толкова много приличаше на неговото. И не, не му влияеше и фактът, че някакъв непознат е от неговата кръв и присъства в завещанието.
Просто бе прекалено изтощен, за да се грижи и за някого другиго. Проблемът беше, че това бедно дете, макар и да не бе виновно, щеше да бъде погълнато в черната дупка на Брадфордови и трябваше някак си да се погрижат за него.
Беше като печалба от лотарията. Особено сега, когато нямаше пари.
Поне не много.
Алеята бе дълга — само около девет метра, което бе равно на едно място за паркиране в Ийстърли. И докато продължаваше да крачи, осемнадесетгодишният младеж с баскетболната топка постепенно се откриваше за погледа му.
Беше висок. Щеше да стане дори още по-висок. Раменете му вече бяха широки.
Младежът се прицели, но топката отскочи от обръча.
Лейн я улови във въздуха.
— Здравей.
Рандолф Деймиън Фрийланд се закова намясто от изненада. После на лицето му се изписа шок.
— Значи знаеш кой съм — каза Лейн тихо.
— Виждал съм снимката ти. Да.
— Знаеш ли защо съм тук?
Младежът скръсти ръце на гърдите си. Разстоянието от плочките на корема му до бицепсите бе значително, но това нямаше да продължи още дълго. Той щеше да стане силен, а то щеше да се запълни.
Господи, очите му имаха същия син цвят като тези на Лейн.
— Той е мъртъв — прошепна младежът. — Четох за това.
— Значи знаеш…
— Кой е баща ми? Да — сведе поглед. — Ще…
— Какво?
— … ме арестувате ли или нещо такова?
— Какво? Защо да го правя?
— Не знам. Ти си Брадфорд.
Лейн затвори очи за миг.
— Не, дойдох да те видя заради нещо важно. И също така да ти поднеса съболезнованията си за смъртта на майка ти.
— Тя се самоуби. В къщата ви.
— Знам.
— Казват, че ти си намерил тялото. Прочетох го във вестниците.
— Така е.
— Тя не се сбогува с мен. Просто излезе сутринта, а после я нямаше. Завинаги, нали разбираш.
Лейн поклати глава и стисна топката между дланите си.
— Наистина съжалявам…
— Да не си посмял! Да не си посмял!
На верандата излезе доста възрастна жена, изражението на лицето й правеше пушката излишна.
— Махни се от него! Махни се…
— Престани, бабо! Само си говорим…
Младежът застана между тях, а баба му размахваше ръце с намерението да се докопа до Лейн.
— Стой далеч! Как се осмеляваш да идваш тук…
— Той е наследник. Затова дойдох.
Двамата замръзнаха на място, а Лейн кимна.
— Оставени са му къщата и десет милиона долара. Реших, че ще искате да знаете. Адвокатът ще се свърже с вас. Не знам колко пари всъщност са останали, но трябва да знаете, че ще се боря, ако е необходимо, къщата да остане на името на внука ви.
Все пак можеше да стане така, че собствеността да бъде ликвидирана — зависеше колко е дългът. И тогава къде щеше да отиде детето?
Бабата първа се съвзе от изненадата и отново пое по пътеката на омразата.
— Никога вече не идвай тук…
Погледът на Лейн привлече този на момчето.
— Знаеш къде живея. Ако имаш въпроси или искаш да поговориш…
— Никога! — извика жената. — Никога няма да дойде при теб! Не можеш да вземеш и него!
— Бабкок Джеферсън — каза Лейн и остави топката на алеята. — Така се казва адвокатът.
Обърна се, но сцената се запечата в ума му — момчето с всички сили удържаше старицата и той прибави още една причина, поради която да мрази баща си.
Върна се при поршето, седна зад кормилото и потегли. Искаше му се да крещи, да взема завоите с пълна газ, да удари няколко паркирани коли, да прегази няколко велосипеда. Но не го направи.
Излизаше от квартала, когато телефонът му звънна. Не познаваше номера. но отговори, защото всичко бе по-добро от мислите в главата му.
— Мистър Болдуин? — запита женски глас. — Мистър Лейн Болдуин?
Той зави наляво, както казваше навигацията.