— Какво те питаха? Детективите.
— Само как сме го намерили. Къде съм била през последните два дни. Както казах, ще говорят с всички, сигурна съм.
— Да.
Подаде му клещите.
— Персоналът също е поканен.
— Край ковчега?
— Аха. Всички могат да покажат уважението си.
— Няма да искат мръсна мишка като мен в къщата.
— Ще бъдеш добре дошъл. Аз ще отида.
— Защото е баща на твоя човек.
Лизи се изчерви.
— Откъде знаеш за мен и Лейн?
— Няма нещо, което да става тук, и аз да не знам за него, момиче.
Спря работата си и взе стария червен парцал. Докато бършеше ръцете си, най-после я погледна, обруленото му лице бе нежно.
— По-добре е Лейн да се държи с теб както трябва. Или ще измисля къде да заровя тялото.
Лизи се засмя.
— Бих те прегърнала, но ще припаднеш.
— О, не знам за това — но пристъпваше от крак на крак, сякаш бе смутен. — Мисля, обаче, че той се държи добре с теб, иначе нямаше да си с него. Освен това виждал съм го как те гледа. В очите му има любов към теб от години.
— Много по-сантиментален си, отколкото показваш, Гари.
— Не съм ходил на училище, забрави ли? Не знам значението на тези сложни думи.
— Мисля, че знаеш съвсем точно какво означават — Лизи го удари леко по ръката. — И ако решиш да дойдеш в часовете за бдение, можеш да се присъединиш към мен и Грета.
— Имам работа за вършене. Нямам време за такива неща.
— Разбирам — скочи от масата. — Е, ще тръгвам. Поръчала съм всичко, а мис Аврора, разбира се, отговаря за храната.
— Как се справя онзи глупак — икономът?
— Не е толкова лош.
— Зависи какво използваш за сравнение.
Със смях тя вдигна ръка за довиждане и тръгна към вратата. Но не бе стигнала далече, когато той каза:
— Мис Лизи?
Тя се обърна и затъкна полото си в късите панталони.
— Да?
— Тази година ще правят ли нещо за рождения ден на Малката Вирджиния? Трябва ли аз да направя нещо?
— О, господи. Забравих за това. Не мисля, че правихме нещо миналата година, нали?
— Тя става на шейсет и пет. Тази е единствената причина да питам.
— Това е годишнина — Лизи се замисли за жената в леглото горе. — Ще питам. Утре трябва да подменя цветята й.
— Има ранни макове.
— И аз мислех същото.
— Кажи ми, ако трябва да свърша още нещо.
— Винаги, Гари. Винаги.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Когато Лейн най-после се върна в Ийстърли — струваше му се, че е прекарал години в компанията на онази репортерка — отиде направо на втория етаж, като мина покрай официалната трапезария, където бе сервирана вечерята, без да обърне внимание на мистър Харис, който все мърмореше за едно или друго.
Стигна до вратата на дядо си, почука веднъж и я отвори широко…
Тифании Тифании Тифании седна бързо в леглото и дръпна завивките, за да прикрие очевидната си голота.
— Моля те, извини ни — каза й той. — Имаме работа.
Джеф й кимна да излезе, но тя не бързаше, разхождаше се наоколо, загърната в чаршаф, а Джеф седна и се зави със завивките.
Тя отиде в банята и излезе оттам в униформата си. След което бързо напусна стаята, но Лейн бе сигурен, че нарочно остави черните си бикини на пода до леглото.
— Беше по взаимно съгласие — измърмори Джеф. — Разрешено ли ми е да излизам навън за чист въздух…
— В местния вестник знаят всичко. Всичко.
Джеф отвори уста, а Лейн рязко каза:
— Нямаше нужда да ме прецакваш така!
— Мислиш, че аз съм говорил с пресата? — Джеф отметна глава назад и се засмя. — Мислиш, че съм взел пари срещу историята…
— Имат информацията, по която работиш ти. Страница по страница. Обясни ми как е станало. Мислех, че мога да ти имам доверие…
— Съжалявам, обвиняваш ме в нечестна игра след това, което ме изнуди да направя за теб? Наистина ли?
— Ти ме прецака.
— Окей, първо, ако смятах да те прецакам така, щях да се обърна към „Уол Стрийт Джърнъл“, а не към „Шарлмонт Хералд Пост Леджър“ или както там, по дяволите, е името на вестника. Мога да назова половин дузина репортери в Ню Йорк. Но тук, в проклетия щат Кентъки, не знам на кого да се обадя. И още повече, когато този малък кошмар свърши, ще се върна в Манхатън. Мислиш ли, че не мога да се възползвам от една-две услуги, които ми дължат? Новината за семейството ти и вашия бизнес с бърбън е голяма работа, задник. По-голяма, отколкото заслужава някой малък провинциален вестник. Така че, да, ако аз се канех да пусна информацията, щях да поискам нещо лично за себе си.