Лейн задиша тежко.
— Исусе Христе.
— Също така не бих назовавал името му. Но аз съм евреин.
Лейн наведе глава и потърка очи. После закрачи из стаята. Мина между леглото и бюрото. Между бюрото и един от прозорците. После пак между прозореца и бюрото.
Спря се при прозореца. Нощта още не бе дошла, но скоро щеше да се спусне, слънцето бе ниско на хоризонта и оцветяваше в розово и пурпурно извивките на земята. С периферното си зрение забелязваше записките, компютрите и разпечатките, върху които Джеф работеше.
После отбеляза факта, че бившият му съквартирант е гол в другия край на стаята и го гледа втренчено, но изражението му е чуждо и далечно. Зад гнева, който току-що бе демонстрирал, се криеше истинска болка.
— Съжалявам — каза тихо Лейн. — Съжалявам… Направих грешни заключения.
— Благодаря.
— Също така съжалявам, че те карам да вършиш това. Просто… сякаш изгубвам проклетия си разсъдък. Чувствам се така, сякаш съм в горяща къща и всички изходи са обхванати от пламъци. Горя, отчаян съм и ми е ужасно писнало от това.
— Е, човече — каза старият му приятел с акцента си от Ню Джърси. — Виждаш ли, че можеш.
Лейн хвърли поглед през рамо.
— Какво?
— Да бъдеш мил. Мразя това у теб. Ядосваш ме, подлудяваш ме, а после ставаш съвсем искрен и за мен е невъзможно да не приема извинението ти, бял привилегирован задник такъв. Между другото, харесваше ми да съм ти ядосан. Беше единственото физическо усилие напоследък — е, Тифани не се брои.
Лейн се усмихна леко, после отново се загледа през прозореца.
— Честност, а? Искаш честност? Да ти кажа ли нещо, което не съм казвал на никого?
— Да. Колкото по-добре знам какво става, толкова по-добре ще мога да помогна и по-малко ще мразя обстоятелството, че съм затворен тук.
Някъде в далечината ястреб се носеше в невидим въздушен поток, завиваше рязко и се спускаше стремглаво, сякаш небето бе пълно с магистрали и препятствия, които само птиците можеха да видят.
— Мисля, че брат ми го е убил — чу се Лейн да казва. — Мисля, че Едуард го е направил.
Човече, Джеф напълно се наслаждаваше на справедливия си гняв. Той бе като гладко, но бързо пътуване, изгарящата болка в гърдите му бе като никога непресъхващ резервоар, гневът го държа буден цяла нощ и той бе концентриран в числата, бързо преглеждаше данните.
Той и задникът Лейн бяха стигали три пъти до задънена улица в своите отношения, липсата на комуникация или глупостта ги разделяха. Но Лейн винаги някак си успяваше да скъси разстоянието. Просто притежаваше тази способност.
И, да, беше го направил отново. Особено с последните си думи, равносилни на сензационна новина.
— По дяволите — каза Джеф и се облегна на възглавниците. — Сериозно ли говориш?
Тъп въпрос.
Защото такива думи не биха излезли от ничия уста дори на шега и особено като се има предвид какво бе станало в това семейство. Те не бяха нещо, което Лейн лесно би признал пред себе си по отношение на своя по-голям брат герой — освен ако нямаше основателна причина.
— Защо? — запита тихо Джеф. — Защо Едуард би направил нещо такова?
— Той имаше мотив. Баща ми бе ужасен човек и причини много ужасни неща на доста хора с власт. Но дали Монтеверди би го убил заради дълга му? Не. Той си иска парите обратно. И Розалинда не го е направила. Беше мъртва, преди баща ми да скочи или падне от моста. Джин винаги го е мразила, но не би искала да изцапа ръцете си. Майка ми винаги е имала причина, но никога способност. Кой друг би могъл да го извърши?
— Брат ти също не е в добра форма. Искам да кажа, бях си взел нещо за хапване и се връщах в стаята си, когато той влезе в къщата. Куцаше така, сякаш кракът му е счупен. Не ми се струва възможно да затвори вратата, камо ли да бутне някого от моста.
— Възможно е някой да му е помогнал — Лейн хвърли поглед през рамо и красивото му лице сякаш бе минало през центрофугата на пералната машина — и то не в добрия смисъл. — Хората от фермата са му предани. Брат ми знае как да предизвиква подобни чувства и как да ги използва.
— Бил ли е тук? В къщата?
— Не знам.
— Има охранителни камери, нали така? Тук, в имението.
— Да, и той го знае. Той инсталира проклетата система и ако нещо е изтрито, ще се разбере. Има включвания, които не могат да бъдат изтрити.
— Детективите помолиха ли за записите?
— Още не. Но ще го направят.
— А ти ще им ги дадеш ли?
Лейн изруга.
— Имам ли избор? И не знам… бях сам с Едуард днес. Едва не го попитах.
— Какво те спря? Да не се уплаши, че ще се ядоса?