— С кого? — запита той, без да откъсне очи от екрана.
— Дъщеря ми.
Това привлече вниманието му, той я погледна и повдигна едната си тънка вежда.
— Къде е тя? У дома ли?
— Да.
Джин протегна ръка към вътрешния телефон, дискретно скрит зад лампа, изработена от сребърен трофей от миналия век. Вдигна слушалката и се обади на иконома.
— Мистър Харис? Бихте ли довели Амелия тук? Благодаря ви.
Затвори и погледна Ричард.
— Трябва да платиш приема, който ще дадем в събота. Можеш да ми напишеш чека. Около петдесет хиляди. Ако ми трябват повече, ще дойда отново при теб.
Ричард свали чашата си и я погледна.
— Защо да плащам за каквото и да било?
— Защото ще се женим. Двамата.
— В твоя дом.
— И няма да допринесеш с нищо?
— Вече съм допринесъл.
Тя погледна пръстена си.
— Ричард, живееш под този покрив, ядеш храната ни…
Той се засмя и завъртя чашата си.
— Не подхващаш сериозно този спор, нали?
— Ще напишеш чека и това е.
— Предлагам да сдържиш дъха си, докато мастилото изсъхне, скъпа — Ричард вдигна чашата си за тост. — А сега това ще е шоу, което заслужава да се види.
— Ако не платиш, ще отменя всичко. И не ме лъжи. Очакваш с нетърпение вниманието.
Трофеите все пак имат нужда от церемония по представянето.
Ричард седна на ръба на стола, като с това накара кожата леко да скръцне.
— Не знам дали знаеш, но компанията ви има проблеми.
— О, така ли? — престори се, че не знае. — Някой е изгубил ключа за килера с провизиите? О, каква трагедия.
Нямаше да спечели нищо, ако му кажеше за промяната в състоянието им. Със сигурност не и преди брачното им свидетелство да бъде подпечатано.
Той се усмихна и за първи път в очите му проблесна нещо, подобно на радост.
— Познай кой ми се обади днес? Приятел от „Шарлмонт Куриер Джърнъл“. Искаш ли да знаеш какво ми каза?
— Че пише статия за имплантите за пенис и ти си доброволец за изпитанията?
— Това е грубо.
— Така ли? Мисля, че може и да помогне.
Ричард се облегна назад и кръстоса крака, челюстта му бе здраво стисната.
— Първо, тя, а не той. И второ, тя ми каза, че компанията ви има много сериозни проблеми, Джин. Големи финансови проблеми. Утре сутринта ще има статия във вестника. Така че не се опитвай да ми ги пробутваш тези с чека за приема. Баща ти умря, завещанието още не е влязло в сила, не можете да пипнете фонда на майка си, докато тя не умре, а компанията се бори да оцелее, така че дивидентите ти паднаха. Ако искаш да допринеса с нещо, по-добре кажи, че си банкрутирала, за да мога да пресметна загубите. В противен случай няма да дам и долар. Скъпа.
— Не знам за какво говориш.
— Не знаеш? Е, в такъв случай прочети статията утре и ще научиш нещо — посочи телевизора. — Или по-добре гледай този канал. Сигурен съм, че утре ще ви покажат и по телевизията.
Джин вирна брадичка, макар сърцето й да бе съкрушено.
— Нямам представа за какво говориш. Имаме много пари тук, в къщата, но не виждам причина да не платиш за нещо. Ако не си готов да си делим разноските, ще отменя приема.
Ричард отпи от бърбъна.
— Ще ти подскажа нещо за преговорите. Ако ще отправяш заплахи, погрижи се да бъдат подплатени с нещо, от което другата страна ще загуби.
— Искаш да се покажеш пред мен. Да докажеш, че ме притежаваш. Не се преструвай, че не съм награда за теб.
— Но веднага, щом мастилото изсъхне, си моя. И това също ще бъде във вестниците. Всички ще прочетат. Нямам нужда от коктейлно парти, за да го докажа.
Джин поклати глава.
— Толкова си плитък.
Смехът, който изпълни стаята, извика у нея желание да хвърли нещо по него и тя изгледа сребърната лампа.
— Тези думи от теб ли идват? — запита той. — Мила моя, единствената причина да се омъжиш за мен е заради благоприятните договори, които компанията ви ще подпише с мен. И ми се иска да знаех за затрудненията ви. Вероятно щях да те получа за нищо. Освен пръстена, който е достатъчно красноречив.
В този момент на вратата се почука и мистър Харис въведе Амелия.
Момичето бе облякло костюм с панталон на „Гучи“, занимаваше се с телефона си, пръстите му се движеха бързо по екрана.
— Мис Амелия, мадам — каза англичанинът. — Ще има ли нещо друго?
— Не, благодаря — освободи го Джин.
— За мен е удоволствие.
Икономът излезе и вратата се затвори, но момичето не вдигна поглед.
— Амелия — каза Джин остро. — Това е годеникът ми, Ричард.
— Да — отвърна момичето. — Знам.
— Трудно ми е да го повярвам, след като не поздравяваш.