— О! — ново подръпване, после Бет отстъпи. — Така е по-добре.
Той се наведе настрани и погледна в огледалото. Проклетото нещо бе вертикално и право като разделителна линия на магистрала, а възелът бе точно в средата под яката, не изкривен на едната или другата страна.
— Впечатляващо.
Тя излезе и той продължи да я гледа доста време, преди сам да срита собствения си задник. Когато успя да се съсредоточи, видя че Бет е до бюрото му и преглежда някакви документи, докато говори.
Отново беше облечена в червено и роклята беше над коляното, но не прекалено къса. Ръкавите бяха къси. Чорапи? Не, Мак не мислеше, че тя носи чорапи и по дяволите, краката й бяха великолепни. Обувки с равни подметки.
— Е? — отново попита тя.
Трябваше да сложи край на тази глупост, преди тя да усети колко напрегната атмосфера на работното място създава държанието му.
— Извинявай, какво? — попита той, излизайки от банята.
— Мислиш ли, че е подходящо да дойда с теб? Искам да кажа, не съм работила за него, но в момента работя за компанията.
„Това не е среща — помисли си той, докато кимаше с глава. В никакъв случай не е среща.“
— Разбира се — той прочисти гърлото си. — Приемът е без покани. Предполагам, че ще има много хора от „ББК“. Може би трябва да отидем с твоята кола обаче. Моят пикап не е автомобил за дами.
Бет се засмя.
— Ще си взема чантата. Обичам да шофирам.
Мак се забави, докато тя отиваше към бюрото си. Принуждавайки се да гледа етикетите на стената, той припомни на частичната си ерекция, че тя е неговата техническа асистентка. И да, беше красива, но в момента имаше други неща, за които да се тревожи, много по-важни от любовния му живот, който на практика не съществуваше.
Ето какво се случва, когато си прекалено зает с работа: до отчаяния мъж се появява красива жена и той забравя всичко.
— Мак? — извика тя.
— Идвам… Престани. Не, искам да кажа… Аз, ааа…
О, за бога!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Никой не дойде.
Около час и двайсет минути след началото на приема, когато трябваше да има опашка пред входната врата и автобуси, които непрестанно да се изкачват и слизат по хълма, се бяха появили само неколцина, които още не бяха научили новината за банкрута, и всички те бързо излязоха през главния вход на Ийстърли, след като видяха, че няма други посетители.
Сякаш се бяха появили на бал, облечени в костюми за Хелоуин, в бяло след официалния Ден на труда или ги бяха настанили на масата за деца по време на някакво голямо празненство.
Лейн прекара голяма част от времето си, обикаляйки от стая в стая с ръце в джобовете, защото искаше да изпие едно питие и знаеше, че това няма да е добре. Джин и Ричард бяха изчезнали. Амелия изобщо не слезе. Едуард се беше изгубил някъде.
Лизи не се отделяше от него.
— Извинете, сър.
Лейн се обърна бързо към униформения иконом.
— Да?
— Мога ли да помогна с нещо?
Може би се дължеше на английския акцент, но Лейн би могъл да се закълне, че човекът тайно се наслаждава на позора. И това предизвикваше у него желание да протегне ръка и да превърне пригладената му с брилянтин коса в подобие на смачкана тортена глазура.
— Да. Кажи на сервитьорите да приберат напитките и да си тръгват — нямаше смисъл да им плащат, за да стоят, без да правят нищо. — И нека хората, които паркират колите, да си тръгват, а също и автобусите. Ако някой иска да дойде, може да спре колата си пред входа.
— Разбира се, сър.
Докато мистър Харис се дематериализираше, Лейн се приближи до стълбите и седна. Загледан през входната врата в избледняващия залез, той си спомни срещата с председателя на управителния съвет. Сцената с Джеф. Срещата с Джон Ленгхе, който трябваше да се появи след час, но кой знае.
Джеф бе прав. Принуждаваше хората да правят каквото той им каже. Използваше парите и хората за свои цели. И да, правеше го под предлог, че помага на семейството, по дяволите, че спасява семейството. Но му прилошаваше от мисълта, че може би се превръща в подобие на баща си. Когато се навеждаше през перилата на онзи мост, той искаше да намери някаква връзка с този човек, да го разбере. Но сега би сложил това в графата „Внимавай какво си пожелаваш“. Приликите ставаха стряскащо многобройни заради собственото му поведение.
Ами ако се превърне в кучия син…
— Хей — Лизи седна до него и приглади полата надолу върху бедрата си, — как си? Извинявай, това е глупав въпрос.
Той се наведе и я целуна.
— Добре съм…