— Пропуснах ли приема?
Лейн се вцепени при звука на познатия глас, който не бе чувал много отдавна, после бавно се обърна.
— … майко?
За пръв път от години майка му стоеше в горния край на стълбището, подкрепяна от сестрата, която се грижеше за нея. Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин, или Малката В. Е., както бе известна на семейството, бе облечена в дълга бяла рокля от шифон и носеше диамантени обеци и перлена огърлица. Косата й бе подредена безупречно и лицето й имаше прелестен цвят, който очевидно бе резултат от добре положен грим, а не се дължеше на добро здраве.
— Майко — повтори той, стана и тръгна към нея, като прекрачваше по две стъпала.
— Едуард, скъпи, как си?
Лейн примигна няколко пъти. После зае мястото на сестрата и предложи ръката си, на която майка му се облегна с готовност.
— Искаш ли да слезеш долу?
— Смятам, че е подходящо. Но… о, закъсняла съм. Всички са си отишли.
— Да, дойдоха и после си тръгнаха. Но всичко е наред, майко. Да отидем долу.
Ръката на майка му беше като краче на птичка — толкова тънка под ръкава, и когато се облягаше на неговата ръка, той почти не усещаше никаква тежест. Слязоха бавно и през цялото време му се искаше да я вдигне на ръце и да я пренесе, защото това изглеждаше по-безопасно.
Ами ако тя се спънеше? Той се страхуваше, че със сигурност ще счупи нещо, падайки по стълбите.
— Дядо ти беше голям човек — каза тя, когато стигнаха черно-белия мраморен под на фоайето. — О, виж, отнасят напитките.
— Вече е късно.
— Обичам слънчевите часове през лятото. А ти? Сякаш продължават цяла вечност.
— Искаш ли да седнем в малката приемна?
— Да, скъпи, благодаря.
Майка му премина със ситни стъпки през сводестия коридор. По-скоро влачеше крака, отколкото пристъпваше, и когато най-сетне стигнаха до копринените дивани пред камината, Лейн я настани в този, който не гледаше към входната врата.
— О, градините — тя се усмихна, загледана през френския прозорец. — Изглеждат толкова прекрасни. Знаеш ли, Лизи работи много упорито, за да поддържа всичко това.
Лейн прикри изненадата си, като отиде до количката с напитките и си наля питие. Крайно време беше да удовлетвори желанието си за един бърбън.
— Познаваш Лизи?
— Тя ми носи цветята — о, ето те и теб, Лизи. Познаваш ли сина ми, Едуард? Трябва да го познаваш.
Лейн вдигна глава навреме, за да види как Лизи трепна от изненада и после бързо се овладя.
— Мисис Брадфорд, как сте? Чудесно е, че сте на крака и сте слезли.
Макар по закон името на майка му да бе Болдуин, в имението винаги я наричаха мисис Брадфорд. Нещата просто стояха така и това бе първото от тях, което баща му без съмнение се бе научил да мрази.
— О, благодаря, скъпа. Кажи, познаваш ли Едуард?
— Ами да — каза внимателно Лизи. — Срещали сме се.
— Кажи ми, ти помагаш ли за приема, скъпа?
— Да, мадам.
— Мисля, че го пропуснах. Винаги ми казват, че ще закъснея за собственото си погребение. Изглежда съм пропуснала и това на баща ми.
Двама сервитьори влязоха, за да вземат бутилките в ъгъла, но Лейн поклати глава към тях и те бързо и незабелязано излязоха от стаята. Той чуваше звън на чаши и бутилки в далечината, както и приглушения разговор на хората, които ги прибираха от трапезарията, и се надяваше, че умът на майка му ги възприема като хора, които си тръгват от приема.
— Винаги подбираш съвършено цветовете — обърна се майка му към Лизи. — Обичам букетите си. С нетърпение очаквам дните, в които ги подменяш. Винаги нова комбинация от цветове и всеки един е на място.
— Благодаря, мисис Брадфорд. А сега бихте ли ме извинили?
— Разбира се, скъпа. Имаш толкова много работа. Мога да си представя колко хора са дошли — майка му махна с ръка и движението беше грациозно и леко като перо, което се носи по въздуха, капковидните диаманти на пръстените й блеснаха като коледни светлини. — Кажи ми, Едуард, как вървят нещата в Старото място? Страхувам се, че не съм в течение от доста време.
Лизи стисна ръката му, преди да ги остави насаме, и Господи, какво не би дал да я последва и да излезе от стаята. Вместо това той седна в другия край на дивана, а портретът на Елайджа Брадфорд сякаш се взираше гневно в него от мястото си над камината.
— Всичко е наред, майко. Наистина.
— Винаги си се справял чудесно с бизнеса. Ще успееш като баща ми, ще видиш.
— Това звучи като комплимент.
— Защото е комплимент.
Сините й очи бяха по-бледи, отколкото си ги спомняше, но това може би се дължеше на факта, че погледът й не бе наистина фокусиран. Косата й, сресана като на кралица Елизабет, не бе толкова гъста. Кожата й изглеждаше тънка като хартия и прозрачна като най-фина коприна.