Тя се наведе към старото стъкло… и видя майката на Лейн, седнала на ръба на копринения диван, красива като кралица.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Лейн стана и тръгна към брат си Максуел.
Искаше да го прегърне, но нямаше представа как ще приеме това брат му.
Бледосивите очи на Макс се присвиха.
— Здрасти, братко.
Беше по-висок и по-широкоплещест от него и от Едуард, но сега изглеждаше още по-едър. Долната половина на лицето му бе покрита от брада. Джинсите му бяха толкова износени, че изглеждаха направени от тънък лек плат, а сакото му бе ушито от кожа, но много отдавна и кожата бе съвсем протрита. Ръката, която протегна, бе покрита с мазоли, а под ноктите му имаше мръсотия или масло. Изпод ръкава върху китката се виждаше част от татуировка.
Официалният поздрав върна Лейн към детството и отношенията им от онова време — отношенията, с които бяха израснали.
— Добре дошъл — чу се той да казва, докато стискаха ръце.
Очите му не спираха да оглеждат Максуел, търсейки физически белези, които да подскажат къде е бил брат му и какво е правил през изминалите няколко години. Автомобилен механик? Боклукчия? Строител на пътища? Нещо, изискващо физическо усилие, ако се съди по това колко едър бе.
Задържаха ръцете си само миг, после Макс отстъпи и погледна към майка им.
Тя го гледаше с присъщата си празна усмивка, а очите й се фокусираха едва забележимо.
— А ти кой си?
А им се бе сторило, че го разпознава.
— О, това е Максуел, майко — каза Лейн, преди да успее да се спре. — Това е Максуел.
Докато слагаше ръката си върху широкото рамо на Макс, сякаш бе телевизионен водещ, представящ нов тостер, Малката В. Е. примигна няколко пъти.
— Но разбира се. Как си, Максуел? Дълго ли ще останеш?
Изглежда не познаваше сина си и не само защото бе така променен и с брада, изглежда дори името не й се стори важно.
Макс изчака малко. После пристъпи към нея.
— Добре съм. Благодаря.
— Може би ще искаш да се изкъпеш, нали? И да се избръснеш. Тук в Ийстърли се обличаме за вечеря. Близки приятели ли сте с Едуард?
— А, да — каза Макс резервирано. — Близки приятели сме.
— Добро момче.
Докато Макс поглеждаше назад, сякаш в търсене на спасителен пояс, Лейн прочисти гърлото си и кимна към коридора.
— Ще ти покажа стаята ти.
Макар Макс със сигурност да не бе забравил къде е.
Лейн кимна на сестрата, която чакаше наблизо във фоайето, за да го смени, после поведе Макс към стълбището,
— Изненада, братко.
— Прочетох във вестника.
— Не сме обявявали помена в националната преса.
— Не, имам предвид смъртта.
— А!
Последва тишина. Макс се оглеждаше и Лейн го остави да се потопи в атмосферата, спомняйки си как се бе чувствал самият той, когато се върна след двегодишно отсъствие. Нищо не се бе променило в Ийстърли и може би това бе част от онова обезоръжаващо усещане при завръщането на човек, след като е бил в изгнание. Спомените бяха прекалено отчетливи, защото сцената бе останала непроменена. Освен това актьорите, с изключение на Едуард, бяха същите.
— И така, ще останеш ли? — попита Лейн.
— Не знам — Макс погледна към стълбището насреща, после кимна към платнената торба, която очевидно току-що бе оставил до отворената врата. — Ако остана, няма да е тук.
— Мога да ти запазя стая в хотел.
— Вярно ли е, че ще банкрутираме?
— Нямаме пари. Дали ще банкрутираме, зависи от това какво ще стане след погребението.
— Значи е скочил от моста.
— Вероятно. Има някои смекчаващи вината обстоятелства.
— О!
Макс отново се загледа към майка им, която се усмихваше мило на сестрата, докато жената й подаваше чаша газирана вода.
— И тя ли ще умира? — попита Макс.
— Може би.
— И… ааа… кога започва приемът?
— Вече приключи — Лейн приглади вратовръзката си. — Загубата на богатството е социална болест, срещу която няма ваксина. Никой не дойде.
— Жалко…
— Къде, по дяволите, беше, Макс? — прекъсна го Лейн. — Опитвахме се да те открием.
Макс обърна очи към Лейн и сякаш го забеляза за пръв път.
— Знаеш ли, изглеждаш остарял.
— Стига, Макс. Минаха три години.
— Изглеждаш десет години по-стар.
— Сигурно защото най-после пораснах. Между другото, целта ти да се превърнеш в жив плет, дава много добри резултати.