В този момент пред къщата спря автомобил и отначало Лейн бе твърде зает с мисълта да удари един юмрук на брат си, задето бе изчезнал за толкова дълго, и не забеляза кой идва. Но след като от автомобила излезе елегантен афроамериканец, Лейн трябваше да се усмихне.
— Е, точността е всичко.
Макс присвиваше очи в отслабващата слънчева светлина. Внезапният спомен го накара отново да ги отвори широко и той отстъпи, сякаш някой наистина го бе ударил.
Но нямаше къде да избяга.
Почитаемият Найс бе видял човека, разбил сърцето на дъщеря му на хиляди късчета. И свещеникът може да бе Божи човек, но дори Лейн като незаинтересована трета страна имаше желание да се махне от пътя му, когато почитаемият Найс спря поглед върху изпадналия скитник, завърнал се в родния дом.
— Ще ви оставя да си поприказвате — измърмори Лейн, отправяйки се към приемната.
Когато Едуард пристигна за приема, не спря пред входната врата. Не, той продължи да шофира пикапа на Шелби по задния път и паркира зад кухненското крило така, както бе направил предишния ден. Измъкна се иззад волана, слезе, запаса тениската в панталона си цвят каки, приглади косата си и се почувства доволен, че си е направил труда да се избръсне. Но глезенът продължаваше да го боли, сякаш към крака му бе прикована верига с желязна топка, и сърцето му биеше неравномерно. Добрата новина обаче бе, че двете глътки джин, които изпи, преди да тръгне от „Ред енд Блек“, бяха успокоили треперенето на ръцете му и макар да носеше голяма плоска бутилка с алкохол, още не му се бе наложило да прибегне до нея.
Сърцето му започна да бие по-бавно и по-равномерно, когато приближи задната врата на кухнята, рамката с мрежа изскърца, щом той я отвори, и до него достигна издайнически сладък хлебен аромат, примесен с мирис на подправки, който го върна направо в детството. Мис Аврора бе в кухнята, седнала пред барплота с пети върху долната опора за крака на високия стол, престилката бе дръпната нагоре до бедрата й. Изглеждаше стара и уморена и в този момент той истински мразеше болестта й.
Той погледна встрани, за да потисне емоцията си, и видя множество подредени една върху друга алуминиеви кутии със здраво прикрепени капаци — очевидно храна, готова да бъде отнесена в приюта „Свети Винсент де Пол“ за бездомниците, които намираха подслон там.
— Сигурно много хора не са дошли? — каза той и отвори една от кутиите.
Стомахът му изкъркори от миризмата на баничките с агнешко на мис Аврора.
— Така ли поздравяваш — сряза го тя. — Къде са ти маниерите, момче.
— Извинявай — той се обърна и се поклони. — Как си?
Когато тя изръмжа в отговор, Едуард изправи гръб и я погледна внимателно. „Да — помисли той, — тя знаеше защо е дошъл.“
Може да не бе любимецът й — това място в сърцето на жената бе заето от Лейн, но тя през цялото време бе една от малцината, които можеха да го четат като отворена книга.
— Искаш ли чай? — каза тя. — Има ей там.
Той прекоси кухнята и отиде до стъклената кана, която тя посочи. Беше същата, която помнеше от детството си — онази с квадратното дъно и тънката шийка, украсена с мотив от жълти и оранжеви цветя от седемдесетте години, който вече бе изтрит на места.
— Тази чаша специално за мен ли си я оставила? — попита той, като си наля чай.
— Не искам да се месиш в моите работи.
— Много е късно.
Той добави лед от обикновената кофичка до каната, като си послужи с пластмасовата щипка. Опита чая и затвори очи.
— Има същия вкус.
— Защо да не е същият?
Той доближи, куцайки, и седна на стола до нея.
— Къде са всички сервитьори?
— Брат ти им каза да си тръгват и беше прав.
Едуард смръщи вежди и погледна към летящите врати.
— Значи наистина никой не е дошъл.
— Не.
Едуард се засмя.
— Надявам се да има рай и баща ми да вижда всичко това. Или в ада да има телескоп.
— Нямам сили да ти кажа да не говориш лошо за мъртвите.
— Колко ти остава? — попита той без предисловия. — Няма да кажа на Лейн. Обещавам.
Очите на мис Аврора се присвиха към него, докато той почувства, че столът под задника му пари.
— Внимавай, Едуард. Още пазя голямата дървена лъжица и може да имам рак, но и ти не си толкова бърз, колкото беше.
— Добре, добре. Сега ми отговори и знай, че ако ме излъжеш, ще разбера.
Мис Аврора разпери пръстите на силните си длани върху барплота.
Тъмната кожа все още бе красива и гладка, ноктите бяха подрязани ниско, не носеше пръстени заради работата си.
Последва тишина. Той знаеше, че тя премисля сценарий, в който наистина го лъже. Знаеше също, че в крайна сметка няма да го направи. Трябваше й някой, който да подготви Лейн и тя щеше да приеме, че въпреки отчуждението му от семейството, има поне две неща, от които Едуард никога не би избягал.