— Колко е хубаво, че служителите идват да поднесат съболезнования. Как се казваш, синко?
Сътън пребледня, а Едуард наведе глава.
— Ед, госпожо. Това е името ми.
— Ед? О, аз имам син, който се казва Едуард — ръката й се придвижи плавно към Лейн, за да покаже кой е този син, а по израза на горкия Лейн личеше, че би предпочел да се провали в земята. — А къде в имението работиш?
— В конюшните, мадам.
Очите й бяха сини като очите на Едуард и красиви като блестящото утринно небе в ранно юлско утро, но и замъглени като стъклото на прозорец в мразовит ден.
— Баща ми обичаше конете си. Когато отиде на небето, там ще има много чистокръвни коне, които да язди.
— Сигурно ще има. Моите съболезнования, мадам.
Той се обърна и тръгна към вратата. Докато правеше няколкото крачки до вратата, които му се сториха безкрайно дълго разстояние, той я чу да казва:
— О, и горкият човек е куц. Баща ми винаги помагаше на бедните и нещастните.
Мина доста време, преди съзнанието на Едуард да се завърне оттам, където за миг се бе изпарило, и той откри, че е излязъл през главния вместо през задния вход на кухнята, където бе паркирал пикапа на Шелби.
Всъщност, стоеше на входното стълбище на Ийстърли, удивително красивата гледка към реката под хълма бе нещо, което бе успявал да пренебрегва през цялото време, докато живееше в къщата — както като дете, така и като младеж, и по-късно като ръководител на компанията.
И въпреки това, докато очите му оглеждаха всичко, той не бе зашеметен от природната красота или вдъхновен от простора, който се разкриваше пред него, нито изпитваше тъга за онова, което бе загубил и което не притежаваше в момента. Не, онова, което се появи в главата му… бе, че майка му, смятайки го за работник в конюшните, не би одобрила, че е излязъл през главния вход. На персонала бе разрешено да използва определени врати, всички от задната страна на къщата.
Той бе излязъл през официалния вход.
Чувстваше, че краката не го държат, но пристъпи една крачка надолу. После още една. И накрая стъпи на паважа, покриващ извития като дъга път и паркинга.
Повлече крака напред по пътеката, която водеше до задната част на голямата бяла къща, към чужд пикап, който му бе зает с щедростта на член от семейството.
Или поне каквато човек очаква от член на семейството си.
— Едуард… Едуард!
Разбира се, помисли той, докато продължаваше да върви. Със сигурност не можеше да избяга толкова лесно.
Сътън изобщо не се затрудни да го настигне. И докато докосваше ръката му, той искаше да продължи, но краката му спряха. Както винаги, плътта му избираше да се подчини на нея, не на нещо друго или на някого другиго, включително и на него самия. И ооо, тя бе зачервена от неудобство, дишаше прекалено бързо за краткото разстояние, което бе изминала, очите й бяха широко отворени.
— Тя не те позна — каза Сътън. — Тя просто… не те позна.
Господи, колко красива беше. Тези червени устни. Тъмната коса. Високото тяло със съвършени пропорции. Той я познаваше толкова отдавна, беше си представял, че е с нея толкова дълго, човек би помислил, че няма какво ново да открие. Но не, не беше така.
Фантазиите, в които той бе с нея, обаче трябваше да го поддържат и занапред. Развитието на събитията и нещата, които се случваха в имението, подсказваха, че тези фантазии ще бъдат всичко, с което ще разполага за много дълго.
— Едуард… — гласът й пресекна и той усети болката й сякаш бе негова. — Едуард, съжалявам.
Той затвори очи и се засмя дрезгаво на себе си.
— Имаш ли някаква представа колко обичам да слушам това? Как устните ти произнасят името ми? Всъщност е много тъжно.
Когато отново отвори очи, видя, че тя се взира смутена в него.
— Не съм на себе си — чу се да казва той. — В момента не съм на себе си.
Всъщност имаше чувството, че в главата му разни неща падат от местата си по рафтовете, огромни тежки контейнери се удрят в основата на черепа му, а съдържанието им се разсипва и се чупи на парчета.
— Моля? — прошепна тя. — Какво?
— Ела с мен — каза той и я хвана за ръката.
Едуард я водеше нанякъде, а Сътън го следваше с разтуптяно сърце. Искаше да попита къде отиват, но изразът на лицето му бе като на някой, изцяло завладян от натрапчива мисъл, и тя не проговори. Освен това не я бе грижа. Гаража. Полето. Реката.
Където и да е. Макар да бе откачено.
Просто… не можеше да му се противопостави.
Както обикновено.
Когато завиха към гърба на къщата, видяха неколцина келнери да се мотаят до кухненската врата против насекоми, развързаните папийонки висяха около вратовете им, тук-там се виждаха огънчетата на цигари и няколко хладилни чанти, всичките в червения цвят на Университета на Кентъки, готови да бъдат натоварени в камион „Форд“.