— Да, но звучеше доста невероятно — отвърна тя. — Значи твърдиш, че това е Обект Единадесет? Това момиченце?
Мъжът потри ръце развълнувано.
— Да, точно тя. — Той се наведе и отвори вратата на клетката. — Хайде, малката! В седма лаборатория те очакват.
Ох, кеф! Братче, само да й отворя мозъка…
Ейнджъл потрепери, след което ръцете им грубо я издърпаха навън.
Съзнанието на двете момчета се изпълни с жалко облекчение — Белите престилки бяха предпочели да вземат нея, а не тях.
Ейнджъл изобщо не ги обвиняваше.
14
— Макс? Умирам от глад.
Вече половин час се опитвах да пренебрегна свирепо къркорещите си черва. Бях решена да не се поддам първа и да не зарадвам Зъба. Твърдо решена. Но като водач бях длъжна да се погрижа за Ръч. Не ми се искаше да спираме и да губим време, но се налагаше.
— Добре, добре. Имаме нужда от храна.
Страхотен водач съм, не мислите ли?
— Зъб! Трябва да презаредим. Някакви идеи?
Зъба се замисли. Винаги съм се удивлявала как успяваше да запази спокойствие и в най-ужасните моменти. Понякога ми напомняше робот… Зъб 09 или Зъб Ту Ди Ту.
Под нас се издигаха планини — според картата това бяха възвишенията край Сан Франциско.
Спогледахме се — беше стряскащо колко често си отгатвахме мислите.
— Ски писти — казах аз, а той кимна. — Посред лято. Празни вили.
— Ще има ли храна? — попита Ръч.
— Да идем да проверим — отвърнах.
Описахме голям кръг над хребета на планината. Подножието й беше изпъстрено с малки градчета, които оживяваха само зимно време. Полетях към група подобни на детски играчки къщички, пръснати сред дърветата. Една от тях беше по-встрани от останалите. Отпред нямаше спрели коли, от комина не се издигаше дим… Никой у дома?
Описах дъга, намалих скоростта, свих криле и започнах да се спускам.
Кацнахме на стотина метра от къщата. Както обикновено след няколкочасов полет, краката ми бяха малко омекнали. Разтръсках ги, а после прибрах загретите си криле плътно до тялото.
Ръч и Зъба последваха примера ми.
Тръгнахме тихомълком през гората. Никакви признаци на живот. Верандата беше покрита с борови иглички, алеята беше запусната, храстите бяха избуяли.
Вдигнах палец към Ръч, тя се усмихна и — невероятно! — не проговори. Същинска благословия.
Направих бързо разузнаване, но нямаше и следа от алармена система. Вътре не се виждаха просветващите червени лампички на детекторите за движение. Така или иначе, това не беше някоя голяма лъскава вила, която си струва да оборудваш с алармена инсталация. Беше скромна малка къщичка.
Извадих джобното си ножче, срязах една от мрежите на прозорците и отворих райбера. Свалих мрежата ловко и я подпрях на стената до мен. Внимателен крадец съм, няма спор. Двамата със Зъба раздрусахме стария дървен прозорец, докато ключалката отгоре най-сетне не се отвори. Зъба се покатери първи, после помогнах на Ръч, а накрая и аз се прехвърлих вътре и затворих прозореца.
Всичко тънеше в прах. Хладилникът беше изключен, а вратата му зееше отворена. Започнах да ровя в кухненските шкафове.
— Бинго. — Извадих прашна консерва супа.
— Върхът! Намерихме златната жила! Оха!
Консерви с боб, компоти, дори кондензирано мляко… макар че последното звучеше притеснително. И любимите на всички равиоли.
— Страхотно!
Зъба намери няколко прашасали бутилки оранжада и си отворихме по една. Но ще ви кажа нещо — неслучайно хората я пият студена.
Половин час по-късно се бяхме натръшкали по диваните с премрежен поглед и издути търбуси.
— Уф-ф-ф! — изстена Ръч. — Имам чувството, че съм… пълна с бетон.
— Да си починем десетина минути — предложи Зъба и затвори очи. Опъна се на дивана и кръстоса дългите си крака. — Като посмелим храната, ще ни стане по-добре.
— Подкрепям предложението — изсумтях аз.
Очите ми се затваряха.
Идваме, Ейнджъл. След минута.
15
— Да изхвърлим нещата им в каньона — рече Иги ядосано и удари по касата на вратата. Беше му дошло в повече да седи и да слуша как останалите от ятото се готвят за тръгване, докато той остава — защото е сляп. — Мисля, че дори леглата им ще минат през прозореца в коридора.
Газопровода смръщи вежди.
— Не мога да повярвам! Аз трябва да си стоя вкъщи, докато другите спасяват собствената ми сестра.
Той изрита кухненския барплот с изтърканата си червена маратонка. Къщата беше празна и прекалено тиха. Даде си сметка, че се ослушва за гласа на Ейнджъл — очакваше да чуе тихичкото й припяване или разговорите й с плюшените й играчки. Преглътна. Ейнджъл му беше сестра. Носеше отговорност за нея.