— Въх-х-х — не се сдържа Ръч, когато една птица се появи с все още гърчеща се змия в краката. Пиленцата се превъзбудиха при вида й и взеха да се катерят едно по друго в надпревара кой ще си хапне първи. — И пак: въх-х-х.
Зъба обърна бавно глава и й се ухили. Усмивката дойде толкова неочаквано за Ръч, че тя не можа да измисли друго, освен също да се усмихне.
Всъщност беше доста вълнуващо. Нямаше търпение да си тръгнат, искаше й се Макс да се появи по-скоро, както и да имат повече храна, но въпреки това не можеше да отрече, че беше страхотно да си почива на припек, разперила криле сред огромните, красиви птици. Каза си, че нищо не пречи да останат известно време.
25
Но не чак толкова дълго.
— Ейнджъл ни чака — каза Ръч малко по-късно. — Тя ми е като малка сестричка… Както и на всички нас.
Изтупа скалния прах от и без това прашните си почернели крака, вдигна вежди и зачопли една стара рана на коляното си.
— Нощем, когато се предполага, че сме заспали, двете с Ейнджъл си говорим, шегуваме се и така нататък. — Големите й кафяви очи се спряха на тези на Зъба. — Нали разбираш, не ми се ще да остана да спя сама в стаята ни, когато се приберем у дома. Макс трябва да се появи. Няма да изостави Ейнджъл, нали?
— Няма — заяви Зъба. — Няма да я изостави. Виж… виж онзи мишелов с тъмната ивица през раменете. Маха по-бързо с едното крило, когато иска да завие. И завоят става стегнат и плавен. Трябва и ние да опитаме.
Ръч го измери с поглед. Това май беше най-дългата реч, която го бе чувала да произнася.
Обърна се и загледа мишелова.
— Да, прав си.
Още преди да млъкне, Зъба вече беше на крака. Затича се пъргаво към ръба на скалата и скочи. Големите му и силни тъмни криле го подеха нагоре във въздуха. Зъба се приближи до мишеловите, които се виеха в кръг в някакъв техен си граблив танц.
Ръч въздъхна. Толкова й се искаше Макс да е с тях. Дали не беше пострадала? Не трябваше ли да я потърсят? Щеше да го предложи на Зъба, когато се върне.
В този миг той прелетя покрай нея и извика:
— Хайде! Опитай! Ще овладееш крилете си.
С поредна въздишка Ръч изтупа няколко парченца шоколад от ризата си. Той не се ли тревожеше за Ейнджъл? Каза си, че дори и да беше така, вероятно нямаше да го покаже. Знаеше, че Зъба обича Ейнджъл — преди тя да се научи да чете, й четеше на глас, а и до днес я вземаше в прегръдките си, когато малката се разстроеше за нещо.
Ами, поне да се поупражнявам. По-добре е, отколкото да бездействам.
Тя скочи от скалата и остави радостта да засенчи тревогата в гърдите й. Беше толкова… прекрасно да махаш мощно с криле и да се носиш безметежно в пространството.
Изравни се със Зъба и той й показа маневрата. Проследи го и повтори движенията му. Получи се страхотно.
Полетя в огромни кръгове, упражнявайки движението. Приближаваше се все повече към мишеловите, които явно не се смущаваха от нея. Когато не мислеше за Макс и за Ейнджъл, се чувстваше добре.
Вечерта Ръч легна по корем, отпусна разперените си криле край тялото си и загледа възрастните мишелови, които пощеха малките си. Бяха толкова внимателни и грижовни. Жестоките могъщи птици нежно приглаждаха разрошените бели пера на малките си, хранеха ги и им помагаха да излязат от гнездото, за да упражнят крилете си.
В гърлото й заседна буца и тя подсмръкна.
— Какво? — попита Зъба.
— Птиците — рече Ръч и избърса очи, като се почувства глупаво. — Тези мишеловчета се радват на повече майчини грижи, отколкото бих могла и да сънувам. Възрастните се грижат за малките. Никой не го е правил за мен. Така де, освен Макс. Но тя не ми е майка.
— Да, разбирам те. — Зъба не я погледна. Гласът му прозвуча почти тъжно.
Слънцето залезе и мишеловите се сгушиха в гнездата. Най-сетне крясъците на малките утихнаха. Около час след като се стъмни Зъба се приближи до Ръч и вдигна лявата си ръка, свита в юмрук. Ръч го погледна, после сложи лявата си ръка в юмрук върху неговата. В ятото винаги правеха така, преди да си легнат.
Само че миналата вечер не го бяха направили, преди да заспят в бунгалото. А сега бяха само двамата.
Ръч потупа юмрука му с дясната си ръка и той направи същото с нейния.
— Лека — прошепна тя.
Имаше чувството, че й бяха отнели всичко, което обичаше. Мълчаливо се сви до стената на пещерата.
— Лека нощ, Ръч — прошепна Зъба.
26
Ох, братче! Това определено не беше най-хубавият ден в живота ми. Рамото ми все още кървеше, въпреки че го притисках от часове. При всяко движение между пръстите ми избиваше топла кръв.