Заличителят отново задращи по вратата и космите по тила на Газопровода настръхнаха. Добре, тогава този прозорец. Запромъква се към него. Знаеше, че Иги може да проследи и почти недоловимия шум.
Тряс!
Вратата се отвори рязко и засипа стаята с дъжд от трески.
— На осем часа! — указа Газопровода посоката на прозореца за Иги, а наум отбеляза, че мускулестият Заличител изпълни касата на вратата.
Приготви се за скока през прозореца… но на пътя на светлината изведнъж се изпречи огромна ухилена глава.
— Ей, гъци-гъци-гъци — обади се вторият Заличител през прашното стъкло.
В ума му препуснаха спомени от годините тренировки, на които ги беше подлагала Макс, а адреналинът плъзна из тялото му. Вратата беше препречена. Прозорецът също. Бяха обградени и нямаха чист път за бягство. Чакаше ги битка, осъзна Газопровода и се стегна.
Твърде вероятно битка до смърт.
34
Ръч се пробужда четири пъти, преди най-сетне да се обърне и да отвори очи.
Тъкмо се беше зазорило. И Зъба го нямаше. Първо Ейнджъл, после Макс, сега и той.
Нямаше го! Ръч се огледа и пропълзя до входа на пещерата на четири крака. Паниката беше идеално средство да се събудиш и всичките ти сетива да заработят на пълни обороти. Уплашена, Ръч мигновено застана нащрек, а в главата й запрепускаха твърде много мисли.
Някакво движение привлече погледа й и тя завъртя глава към рехавото ято мишелови, които се виеха в свежото светлосиньо небе. Бяха толкова красиви, силни и грациозни, в пълно единство с небето, земята и стръмните скали.
И Зъба беше между тях.
Ръч се изправи пъргаво, като едва не си удари главата в ниския таван на пещерата. Без да се замисля, скочи от ръба на скалата към небето. Крилете й се разгърнаха, поеха вятъра като платна и тя мигом се преобрази в малка кафява лодка, понесла се в безкрайното синьо море.
Приближи се до мишеловите. След няколко сурови ядосани погледа те благоволиха да се размърдат и да й направят място. Когато Зъба я погледна, Ръч се изненада колко жив изглежда… жив и безгрижен. Той винаги беше много напрегнат, опънат като тетива на лък. А сега й се струваше спокоен, свободен, жив.
— Добро утро — поздрави той.
— Гладна съм — отвърна Ръч.
Той кимна.
— На три минути оттук има градче. След мен!
Наклони тяло по нов начин, при което се издигна нависоко, без да помръдва с криле. Изглеждаше страхотно — като самолет. Ръч също опита, но не се справи толкова добре. Нищо, щеше да се упражнява.
Под тях се виеше тънко шосе с две ленти. По дължината му, преди да навлезе в пустинята, бяха струпани няколко магазинчета. Зъба наведе глава — зад едно заведение за бързо хранене имаше голям контейнер за боклук. Ръч видя един служител да изхвърля някакви картонени кутии в него. Явно се готвеше за новия работен ден.
Описаха няколко кръга над контейнера, за да се уверят, че служителят няма да излезе повече, прибраха криле плътно до тялото и се спуснаха стремително надолу като бомби. Направляваха движението си само с връхчетата на перата. На десет метра над контейнера отново разпериха криле, намалиха рязко скоростта и кацнаха почти безшумно на металния му ръб.
— Нирвана — рече Зъба и взе да рови във все още прясната, но негодна за продан храна. — Кюфте?
Ръч помисли и поклати глава.
— Не знам… Откакто видях мишеловите да разкъсват малки животинки… о, виж ти, има и салати. И сладкиш с ябълки! Бонус!
Пристегнаха анораците си около кръста и пъргаво се заеха да ги тъпчат с храна — с всичко, което ставаше за пренасяне. Три минути след кацането си отново се вдигнаха във въздуха с издути якета и доволни физиономии.
Беше удивително колко по-добре се почувства Ръч, след като хапна. Тя с въздишка седна по турски на входа на пещерата и се загледа в летящите мишелови.
Зъба довърши петото си тънко кюфте за хамбургер и избърса пръсти в дънките си.
— Струва ми се, че общуват с останалите чрез маневрите, които правят — започна той. — Например, казват им къде има плячка или накъде мислят да поемат… все още не съм ги разучил. Но ще го направя.
— О-ох. — Ръч подви крака под себе си и разпери криле.
Слънцето приятно сгряваше перата й. Реши да мълчи и да не досажда на Зъба, но след пет минути вече щеше да се пръсне.
— Зъб? Ще идем да търсим Макс — рече му, — или ще продължим по следите на Ейнджъл?
Зъба с неохота откъсна очи от мишеловите.
— Ще се върнем назад, за да огледаме за Макс — каза той. — Явно се е… натъкнала на нещо.