— Здравейте — каза доктор Мартинес на влизане в кабинета. — Това е една приятелка на Ела. Пише доклад за работата на ветеринаря и й предложих да й покажа кабинета.
Тримата служители в чакалнята кимнаха с усмивка, сякаш това звучеше напълно достоверно. Може пък да беше така. Откъде да знам?
Две секунди след като влязох, застинах на прага. Усетих как лицето ми пребледнява, а през цялото ми тяло премина ужасена тръпка.
Пред мен имаше мъж.
В бяла престилка.
Доктор Мартинес ме погледна.
— Макс?
Изгледах я безмълвно. Тя ме хвана над лакътя и ме поведе към една от стаите за прегледи.
— Ето, тук преглеждаме пациентите — изрече бодро и затвори вратата зад гърба си. После се обърна и снижи глас: — Макс, какво става? Какво има?
Напрегнах се и вдишах няколко пъти бавно и дълбоко, за да отпусна юмруци.
— От миризмата е — прошепнах смутено. — Мирише на химикали като в лаборатория. И мъжът в бялата престилка. Не мога да остана тук, разбирате ли? Може ли да си тръгваме? Веднага?
Огледах се за изход или подходящ прозорец.
Тя ме потупа по гърба.
— Заклевам се, че тук си в безопасност. Можеш ли да издържиш, докато направим рентгеновите снимки? Веднага след това си тръгваме.
Опитах да преглътна, но устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми биеше толкова силно, че ушите ми бучаха.
— Моля те, Макс.
Опитах се да кимна. Доктор Мартинес огледа дали не нося някакви бижута — все едно това беше възможно — и внимателно ме сложи да легна на една маса. Над мен се надвеси някакъв апарат. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи.
Тя излезе от стаята, чу се тихичко бззз! и всичко свърши.
След две минути донесе голям тъмен лист, на който в бяло се виждаха костите на рамото, ръката и част от крилото ми. Закрепи го на стъклото на стената и включи светлината зад него. Снимката грейна ярко.
— Виж — каза тя и очерта лопатката ми с пръст. — Тази кост е добре. Пострадал е само мускулът — ето тук и тук се виждат разкъсванията.
Кимнах.
— Костите на крилото ти — продължи тя и несъзнателно снижи глас — също изглеждат здрави, което е добре. За съжаление, мускулните травми обикновено се възстановяват по-бавно от костните. Макар че трябва да отбележа, че темпото ти на оздравяване е необичайно бързо.
Загледа се в снимката и я почука с пръст.
— Имаш много тънки и леки кости — промълви по-скоро на себе си. — И красиви. Освен това… хм… Какво е това?
Сочеше ярко бяло квадратче, широко около сантиметър, което се намираше точно по средата на предмишницата.
— Не е някакво бижу, нали? — погледна ме. — Да не е ципът на якето?
— Не, свалих го.
Доктор Мартинес се вгледа отблизо и присви очи.
— Това прилича… Изглежда като… — Гласът й заглъхна.
— Какво? — попитах аз, разтревожена от изражението на лицето й.
— Това е микрочип — отвърна тя несигурно. — Слагаме подобни на животните — за да можем да ги идентифицираме в случай, че се изгубят. Този тук е като онези, които слагаме на наистина скъпите любимци — кучета за изложби и подобни. Имат и проследяващо устройство — ако някой открадне кучето. С него можем да го намерим навсякъде.
42
Изразът на ужасено просветление, който се изписа на лицето ми, разтревожи доктор Мартинес.
— Не казвам, че е такова — побърза да ме увери тя. — Просто прилича.
— Извадете го — изхриптях.
Изпънах ръка и навих ръкав.
— Моля ви. Извадете го още сега.
Тя отново се обърна към рентгеновата снимка и я разглежда няколко минути, в които аз правех всичко възможно да не изскоча от кожата си.
— Съжалявам, Макс — рече накрая. — Не мисля, че може да се отстрани по хирургически път. Изглежда е имплантирано преди доста време, когато ръката ти е била доста по-малка. В момента мускулите, нервите и кръвоносните ти съдове са го обградили плътно… Мисля, че ако опитаме да го извадим, може да увредим ръката ти завинаги.
Вероятно очаквате да съм свикнала с непрестанния кошмар, наречен мой „живот“, но всъщност с изненада установих, че адските изчадия от Училището все още могат да ме съсипят — дори и на такова разстояние и след толкова време.
Но какво чудно има всъщност? — помислих си с горчивина. Направиха го точно преди два дни, като отвлякоха Ейнджъл. Образът й изплува в съзнанието ми — малкото й сладко личице, което ме гледаше с усмивка, грейнало от обич. Преглътнах болката и си поех дълбоко въздух.
В този миг чухме гласове в чакалнята. Мъжки, плътни и привлекателни гласове, които задаваха въпроси.