В следващия миг Ръч скочи настрани във въздуха с надеждата Зъба да успее да я улови.
Той го направи — стисна ръцете й и я завъртя, възползвайки се от инерцията й. Тя започна да рита, удари Ари отстрани по врата и почти го събори. Той се задави и започна да кашля.
Зъба я засили колкото можа и я изстреля нагоре. Тя разпери криле и замаха трескаво, за да остане във въздуха.
— Мъртъв си, мутант — изръмжа Ари и се спусна към Зъба, а той отскочи от земята.
Ари сграбчи крака му и двамата паднаха тежко. Заличителят седна на гърдите на Зъба и започна да го удря. Ръч закри уста с ръка, ужасена при вида на кръвта, която рукна от носа на Зъба. Третият Заличител го риташе бясно в гръдния кош. Дуф, дуф.
Ръч изпадна в паника — бяха обречени. Хората от караваните със сигурност щяха да забележат силуета й между дърветата. Зъба получи пореден удар. Той отметна глава настрани и изплю струя кървава слюнка в лицето на Ари. Заличителят изрева и замлати гръдния му кош с две ръце толкова бясно, че спокойно щеше да му спука поне няколко ребра. При всеки удар Зъба изпускаше въздуха си със свистене.
Какво да прави? Ако се спуснеше на земята, беше свършено с нея, а и със Зъба. Де да можеше…
Внезапно се сети за кутиите спрей на земята. Може би бяха празни. А може би не.
За части от секундата се спусна долу, грабна най-близкия спрей и се изстреля обратно на безопасно разстояние във въздуха. Раздруса кутията, спусна се един-два метра и го насочи право в лицето на Ари. Спреят просто изсъска, тя изтръпна, но след това във въздуха цъфна облак зелена боя. Ари скочи на крака с вик и посегна с ноктести ръце към очите си.
Зъба се изправи и се изстреля нагоре, както не го беше виждала никога досега. Ръч успя да напръска и третия Заличител в лицето, след което боята свърши. Тя запрати спрея в главата на Ари. Флаконът го удари и отскочи от гъстата му, сплъстена зелена коса.
Двамата със Зъба бяха във въздуха, извън досега на Заличителите. Ари все още беше на крака, но другият Заличител лежеше на земята и с ругатни се опитваше да изчисти боята от очите си. Онзи на кактуса най-сетне беше успял да се надигне, но в доста окаяно състояние. Зеленото на боята и червеното на кръвта им придаваха леко коледно настроение.
— Мъртви сте, изроди — изгъргори Ари с кървясали очи. Зъбите му стърчаха грозно от устата.
— Все едно ти самият не си урод! — тросна се Ръч злобно. — Погледни се в огледалото, псе такова!
Ари затършува в якето си и извади пистолет. Ръч и Зъба полетяха нагоре като стрели. Покрай ухото на Ръч изсвистя куршум. За малко да загуби хем слуха, хем живота си.
Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, тя каза задъхано:
— Съжалявам, Зъб. Аз съм виновна, че пострада.
Зъба изплю още една кървава храчка и проследи дългия й полет към земята.
— Не си виновна ти — рече. — Ти си просто дете.
— Да се прибираме вкъщи — каза тя.
— Казаха, че домът ни е изгорял — отвърна Зъба и избърса окървавените си устни.
— Имах предвид вкъщи при мишеловите.
45
Ейнджъл се взираше, взираше, взираше в Джеб Бачълдър.
Знаеше кой е той. Беше само четиригодишна, когато го видя за последен път, но въпреки това помнеше лицето и усмивката му. Помнеше как Джеб връзваше връзките на обувките й, как играеха на карти и правеха пуканки. Помнеше как, след като паднеше и се удареше, той я вземаше в прегръдките си. Макс й беше разказвала колко добър е и как ги беше спасил от лошите хора в Училището. И как беше изчезнал, а те бяха решили, че е мъртъв.
Но той беше жив! И беше тук! Отново се беше върнал, за да я спаси! Надеждата я изпълни като мека светлина. Ейнджъл едва не скочи, за да се хвърли в обятията му.
Чакай. Помисли. Нещо в картинката не беше наред.
Не можеше да улови и една мисъл в главата му — там цареше сива празнота. Това не се беше случвало досега. Освен това той носеше бяла престилка. И миришеше на дезинфектант. И защо изобщо беше тук? Ейнджъл усещаше ума си едновременно хиперактивен и отпуснат и премига няколко пъти, докато се опитваше да проумее какво става — сякаш беше попаднала в двуминутен криминален филм.
Джеб коленичи пред нея на дъсчения под. Белите престилки, които се занимаваха с лабиринта, се превърнаха във фон. Той се пресегна зад себе си и й подаде нещо.
Ейнджъл го изгледа безизразно.
Беше поднос с храна. Огромно количество гореща, прясна, вкусна на вид храна. Ухаеше толкова прекрасно, че Ейнджъл усети как в гърлото й се надига стон на копнеж.