Тя се взираше в подноса, а в главата й се завихри бурен водовъртеж от мисли, които я заляха едновременно.
Първо, явно Джеб в момента беше на страната на онези. Враг на ятото като всички Бели престилки в Училището.
Второ, само Макс да научеше за това. Щеше… щеше толкова да се оскърби и ядоса, че Ейнджъл просто не можеше да си го представи. Не искаше да си го представи. Не искаше Макс никога да се чувства така.
— Ейнджъл, не си ли гладна? Не те хранят много, нали? — Джеб имаше загрижен вид. — Когато научих с какво са те хранили… Нищо не са разбрали, миличка. Не знаят какъв апетит имаш.
Той се позасмя и поклати глава.
— Помня как веднъж си направихме хотдози за обяд. Всички останали изядоха по два, но ти… ти изяде цели четири напълно сама. — Той се засмя отново и я погледна, сякаш я намираше за нещо удивително. — А беше едва на три годинки. Четири хотдога!
Наведе се напред и побутна леко подноса, така че той се озова точно под носа на Ейнджъл.
— Чисто и просто предвид метаболизма и възрастта ти, Ейнджъл, в момента трябва да си набавяш около три хиляди калории дневно. Съмнявам се, че си стигнала дори до хиляда — отново поклати глава той. — Но аз вече съм тук и ще сложа край на това. Ще се погрижа да те гледат добре, чуваш ли?
Ейнджъл присви очи. Това беше капан. Точно онова, за което Макс ги беше предупредила. Само че тя не беше предвидила, че ще им го поднесе Джеб.
Надигна се безмълвно, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в него по начина, по който Макс се втренчваше в Зъба, когато спореха за нещо, а тя беше убедена, че ще спечели. Ейнджъл се помъчи да не поглежда, дори да не помирисва храната. Така или иначе, срещата с Джеб тук толкова я беше объркала, че стомахът й се бе свил на топка. Това, че не можеше да улови мислите му, го правеше странен и мъртъв за нея.
Джеб се усмихна унило и я потупа по коляното.
— Всичко е наред, Ейнджъл. Хайде, хапни си. Имаш нужда. Искам да се почувстваш по-добре.
Опита се дори да не мигва, да не показва колко разстроена беше.
Той разви хартиената салфетка с въздишка, извади една вилица и я забучи в храната в чинията. Трябваше само да се пресегне… и беше обречена?
— Знам, че си доста объркана, Ейнджъл — каза й нежно. — В момента не мога да ти кажа повече, но скоро всичко ще се изясни и тогава ще разбереш.
— Оп-ре-де-ле-но. — Ейнджъл зареди всяка сричка с болката от предателството му.
— Работата е там, Ейнджъл — продължи той искрено, — че целият ни живот е изпитание. Изпитание. Понякога просто трябва да го преодолееш, като оставиш смисъла да ти се изясни по-нататък. Ще видиш. Хайде, сега се нахрани. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. Обещавам.
Все едно щеше да повярва на обещанията му.
— Мразя те — каза му.
Джеб, изглежда, не се изненада. И като че малко се натъжи.
— И това е разбираемо, скъпа. Напълно разбираемо.
46
— Това-е-раят — казах и поех дълбоко въздух.
Доктор Мартинес се засмя и се пошегува:
— Опитваш се да ги изядеш с поглед ли?
Като кулминация на моето прекарване с идеалното семейство след вечеря трите направихме курабийки с шоколад — без рецепта.
Бях се натъпкала с толкова сурово тесто, че ми се гадеше, а в момента се упоявах от аромата на бавно печащите се лакомства. Шоколадът отгоре им вече беше започнал да се топи — виждах го през стъклената врата на фурната.
Да запомня: да науча Ръч и Ейнджъл да правят курабийки.
Ако изобщо видех Ейнджъл отново.
Майката на Ела извади първата порция с курабийки от фурната и сложи втората. Не можех да чакам да изстинат — грабнах една, отхапах и едва не си изгорих езика. От устните ми излезе неразбираемо мъркане от удоволствие. Започнах да дъвча бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Ела и майка й ме гледаха с усмивка на лицата си.
— Човек ще рече, че никога не си опитвала домашни курабийки — каза Ела.
— Така е — изфъфлих аз и преглътнах.
Това беше най-вкусното, прекрасното нещо, което бях хапвала в живота си. Имаше вкуса на истински дом.
— Вземи си още — предложи доктор Мартинес.
— Утре трябва да тръгвам — казах на Ела същата вечер, докато се приготвяхме за сън.
— Не! — отвърна тя разочаровано. — Харесва ми да си тук. Все едно сме братовчедки. Или сестри.
Интересно, че подобни думи могат да те накарат да се почувстваш по-зле.
— Приятелите ми разчитат на мен. Наистина е важно.
— Ще ни дойдеш ли пак на гости? — попита тя. — Някога?