Нямахме време дори да ритнем някого — извлякоха двама ни със Зъба навън и ни хвърлиха на земята.
— Бягайте! — изревах аз, след което върху носа ми се стовари нов удар. Поех насечено дъх.
Вдигнах поглед точно когато задните врати на микробуса се отвориха и Иги и Газопровода се изстреляха във въздуха. Грейнах, обзета от чиста радост, след което се задавих от топлата кръв, която изпълни устата ми.
Изплюх я. Заличителите нададоха яростен рев и откриха огън по момчетата. Иги и Гази обаче продължаваха да се издигат. Да, да, да!
Издърпаха ритащата и пищяща Ръч от задната седалка на микробуса и я блъснаха на земята до мен. В очите й блестяха сълзи. Пресегнах се и я прегърнах.
Един Заличител заби италианския си ботуш ръчна изработка в мен. Ау!
— Хоп! Ти гониш — изкиска се Ари.
Останалите избухнаха в смях и затанцуваха чудовищен танц от вълнение и радост.
— Човек ще каже, че не искате да се върнете на Училище — продължи той, оголи острите си като бръснач пожълтели зъби и ме покапа със Заличителска слюнка.
Заличителите бяха петима, ние — трима. Бях учудващо, необичайно силна за ръста си, но Ари беше с около седемдесет килограма по-тежък от мен, а и ме натискаше в челото с ботуша си. Мечтаех си за един изстрел — един смъртоносен изстрел, който да му пръсне мозъка.
Спогледах се със Зъба. Очите му бяха мрачни и безизразни. Погледнах Ръч. Опитах се да й се усмихна успокояващо, но предвид, че лицето ми приличаше на касапница, не постигнах ободряващия ефект, на който се бях надявала.
В този миг чухме ужасяващото бръмчене на приближаващ се хеликоптер, а Заличителите размахаха ръце и се разкрещяха.
— Колко трогателна сцена — извика ми Ари. — Всички се прибираме у дома. Като в доброто старо време.
59
Ейнджъл беше жива. Тази мисъл ми вдъхваше сили да се справя с всичко останало.
Знаех, че е жива, тъй като я виждах в ужасната клетка до моята. Ако протегнехме пръсти през решетките, ни оставаха около три сантиметра, за да се докоснем.
— Теб поне те сложиха в голяма клетка — каза тя с отслабнал и прегракнал гласец. — Аз съм в средна.
Гърлото ми се стегна. Това, че не беше загубила кураж, просто ме разтърси. Обзе ме срам, че се бяхме забавили толкова, че бяхме оставили Заличителите да ни заловят, че бях пълен провал, независимо нормална, или не.
— Не си виновна ти — каза тя, след като прочете мислите ми.
Изглеждаше ужасно. Очите й бяха хлътнали и заобиколени от големи лилави петна. Огромна синина, жълто-зелена по краищата, покриваше половината й лице. Ейнджъл изглеждаше слаба и крехка като сухо листо, с кости, тънки като сламки. Мръсните й пера бяха немощно отпуснати.
Ръч и Зъба се намираха в отделни клетки в редицата срещу нас. Ръч беше пред срив — опитваше се да овладее страха си, но не й се отдаваше. Зъба седеше неподвижно, обвил колене с ръце. Когато видя Ейнджъл за първи път, й се усмихна, но през повечето време изглеждаше безизразен, отнесен, изолиран. Опитваше се да се затвори в себе си — единствената останала възможност за бягство.
— Съжалявам, Макс — прошепна Ейнджъл с тъга в очите. — Аз съм виновна за всичко.
— Глупости — казах.
Разбития ми и задръстен нос ме караше да звуча като ловеца от „Бъгс Бъни“.
— Можеше да се случи с всеки от нас. Вината за това, че ни заловиха със Зъба и Ръч, е моя.
Наоколо се носеше миризма на студен метал и дезинфектант, която пробуди ужасяващи спомени, заровени дълбоко преди много време. В ума ми проблясваха влудяваща ярка светлина, болка и страх. Най-сетне от носа ми не течеше кръв, но той все още ме болеше. Главоболието се беше завърнало — при това убедително — и в ума ми изникваха изключително странни образи. На какво се дължеше това?
— Макс, трябва да ти кажа нещо — каза Ейнджъл и се разплака.
— Ш-шт — рекох й утешително. — Ще почака. Сега си почивай. Опитай да се посъвземеш.
— Не, Макс, важно е…
Отвори се врата и по балатума отекнаха тежки стъпки. На насиненото лице на Ейнджъл се изписа паника. В гърдите ми се надигна гняв, че имаше нещо, което може да изпълни едно малко момиченце с толкова страх.
Стегнах мускули, присвих очи и си придадох възможно най-свирепо изражение. Щяха да се разкаят за това, че бяха посегнали на Ейнджъл. Щяха да се разкаят, че изобщо се бяха родили.
Стиснах ръце в юмруци. Приклекнах в средата на клетката, готова да скоча върху човека, който щеше да я отвори, и да изтръгна гръкляна му. Първо щях да се заема с Ари, най-големия мръсник от всички.