Зъба изпускаше парата си върху Ари, който беше клекнал на земята с ръце около главата си, за да се предпази. Зъба го блъсна настрани с ритник, след което нанесе удар в слепоочието му. След това — за всеки случай — вдигна една от клетките и я тресна върху мръсния Заличител. Изведнъж Ари се оказа затворникът в клетка.
Скочих във въздуха от превъзбуда. Около мен се стрелкаха свирепи мишелови. Преброих Белите престилки — четирима. Ари и още трима Заличители бяха на земята, двама все още се държаха. Единият от тях извади оръжието си, но на мига мускулите около китката му станаха жертва на нечий неумолим клюн. У-ух. Това сигурно боли.
— Зъб! — изревах аз. — Иги! Гази! Да тръгваме! Бързо, хайде!
Вдигнаха се във въздуха едва ли не с нежелание. Иги се понесе сред мишеловите и по някакъв безмълвен начин им съобщи, че битката е свършила. Прекрасните птици се завъртяха грациозно и се понесоха нагоре, а ушите ми писнаха от пронизителните им крясъци.
— Един, двама, трима, четирима, петима — преброих аз своето собствено ято и го поведох към небето. — Зъб! Погрижи се за Ейнджъл!
Ейнджъл беше успяла да полети, но нямаше сили да се издигне по-нагоре. На мига Газопровода се спусна от едната й страна, Зъба — от другата, и двамата я понесоха със себе си.
От сградата изскочиха още Бели престилки и Заличители, но бяхме твърде високо и се движехме твърде бързо, за да могат да ни наранят.
До скоро, кретени — помислих си. — Излизаме във ваканция — завинаги.
— Макс!
Гласът ме накара да погледна надолу.
Джеб беше под мен. Явно беше пострадал при нападението на мишеловите, тъй като престилката му беше разкъсана, а на рамото му червенееше кръв.
— Максимум! — извика отново.
Изражението на лицето му не беше гневно — беше нещо, което не можех да определя.
— Макс! Моля те! Всичко това беше изпитание! Не разбираш ли? Нямаше да ви се случи нищо! Беше просто изпитание! Трябва да ми повярваш — аз съм единственият, на когото можеш да вярваш! Моля те! Върнете се — ще ти обясня всичко!
Изгледах го. Човекът, спасил живота ми преди четири години, научил ме на всичко, което знам, моята утеха в трудни моменти, опората ми, за да продължа напред. Колко ли пъти беше прибирал косата ми, за да не влезе в купата със закуска? Беше ми почти като баща.
— Няма да стане — казах уморено.
После размахах криле и ги оставих да ме понесат нагоре, към семейството, което ме чакаше.
66
Два часа по-късно язовирът Мийд изплува пред очите ни, а с него и стръмната скала, осеяна с огромните птици, които ни бяха спасили. Благодарни, че всички отново сме заедно, кацнахме на тясната тераса.
Ейнджъл едва не падна на хладния прашен под на пещерата. Клекнах до нея и я погалих по косата.
— Мислех, че никога повече няма да те видя — каза тя, а по бузата й се търкулна една сълза. — Знаеш ли какви неща ми правиха, Макс! Ужасни, ужасни, ужасни.
— Никога не бих те изоставила — отвърнах със свито от болка сърце. — Никога не бих позволила да останеш в плен при тях. Първо ще трябва да ме убият.
— Те почти успяха — разхлипа се тя.
Прегърнах я. Прекарахме така доста време.
— Това не бива да се променя, никога — каза Иги. — Всички трябва да сме заедно.
Погледнах Зъба. Беше се облегнал на стената, с лице към каньона. Усети погледа ми и се обърна. Вдигнах лявата си ръка в юмрук. С намек за усмивка той се приближи и сложи своя юмрук върху моя. Един по един останалите се присъединиха. Извадих дясната си ръка изпод косата на Ейнджъл и потупах ръцете им.
— Просто… благодаря ви — казах.
Ръч ме изгледа с известно учудване. Така де — вярно, че не бях най-сантименталният човек на Земята. Държах на семейството си и се стараех да съм мила с тях, но не прекарвах времето си в обяснения колко ги обичам.
Може би трябваше да променя това.
— Искам да кажа — опомних се, — че случилото се ме накара да осъзная колко голяма нужда имаме един от друг. Нуждая се от всички ви. И ви обичам. Но ние не сме петима, или трима, или двама. Ние сме шестима.
Зъба се беше втренчил с изключителен интерес в маратонките си. Иги нервно потропваше с дълги бледи пръсти по крака си. Малките обаче разбраха какво имам предвид.
Ръч обви шията ми с ръце:
— И аз те обичам, Макс! Обичам всички ни.
— Аз също — обади се и Газопровода. — Не ме интересува дали живеем в къща или на скала, или в колиба от кашони. Домът е там, където сме всички заедно.
Прегърнах го, а той се сгуши в мен с грейнало лице.