Пронизах го с поглед — което, разбира се, беше безсмислено. Останалите също се разбудиха.
— Имаме досиета — каза Ейнджъл. — Един вид базовите досиета. Намират се в Ню Йорк, на място, наречено Института.
— Института? — озадачих се аз. — В град Ню Йорк или в щата Ню Йорк?
— Не знам — рече Ейнджъл. — Мисля, че се казваше Институтът. Институтът на живота или нещо подобно.
Зъба се беше втренчил в мен, застинал напрегнато на място. Осъзнах, че вече е взел решението да идем да проверим за какво говори Ейнджъл, затова кимнах отсечено.
— Има и още — каза Ейнджъл. Тънкият й глас потрепери и тя захлупи лице на рамото ми. — Нали все говорим за родителите си и се чудим дали наистина сме направени в епруветки?
Кимнах.
— Моето име го имаше в старите записки на Джеб — прекъсна я Ръч. — Кълна се.
— Знаем, Ръч — казах аз. — Нека изслушаме Ейнджъл.
— Ръч е права — изтърси Ейнджъл. — Имали сме истински родители. Не сме правени в епруветки. Родили сме се като истински деца. От истински човешки майки.
71
Ако в този момент някъде беше изпукал клон, щяхме да подскочим на три метра от земята.
— И си мълчиш от вчера? — възмути се шумно Иги. — Какво ти става? Най-малката си, но това не значи, че трябва да се държиш като най-глупавата.
— Слушайте — рекох и поех въздух, — да се успокоим и да оставим Ейнджъл да довърши. — Отметнах косите от лицето й. — Защо не ни разкажеш всичко, което си чула?
— Успях да уловя само отделни късчета — рече тя смутено. — Съжалявам, наистина. Просто се чувствах ужасно… а и всичко това ме натъжава много, наистина много. Не искам пак да се разплача. О-о, разплаках се.
— Всичко е наред, Ейнджъл — каза Зъба с плътния си глух глас. — Разбираме те. Тук, с нас, вече си в безопасност.
Ръч изглеждаше сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Дадох й знак с поглед да се овладее. Газопровода се приближи до мен и ме хвана за гайката на колана, за да се успокои. Прегърнах го с едната си ръка, а другата остана върху Ейнджъл.
— Оказва се — започна тя бавно, — че идваме от различни места и от различни болници. Вземали са ни веднага след раждането. Но не сме родени в епруветки.
— Защо са ни взели? — попита Зъба. — И как са имплантирали птичата ДНК в телата ни?
— Не успях да разбера — каза Ейнджъл. — Звучеше като че ли… като че ли по някакъв начин са сложили гените в нас, преди да се родим — тя потърка чело. — С теза? Амино… аммо…
— Амниоцентеза? — политах аз, а по гръбнака ми пробяга зловеща тръпка.
— Да — отвърна Ейнджъл. — Точно това. Някак са сложили птичите гени в нас.
— Разбирам. Продължавай — подканих я. Щях да им обясня след това.
— И така, при раждането ни лекарите ни дали на Училището — продължи Ейнджъл. — Чух… чух, че казали на родителите на Ръч, че тя е мъртва. Което е лъжа.
Ръч се разхлипа и големите й кафяви очи плувнаха в сълзи.
— Значи съм имала майка и баща — прошепна тя. — Истински родители.
— А майката на Иги…
Иги застина. Целият в слух, не искаше да изпусне и една дума от устата на Ейнджъл.
— …е мъртва — довърши тя и си пое дъх разтреперана. — Починала при раждането му.
Потресаващата скръб на лицето на Иги беше ужасяваща гледка. Не знаех какво да направя, какво да му кажа. Просто исках да премахна болката, която изпълваше всички ни.
— А ние? — попита Газопровода. — Как са се докопали до нас двамата? През две години?
Ейнджъл избърса очи.
— Нашите родители ни дали на Училището по собствено желание — каза тя и слабите й рамене отново се разтресоха от плач.
Газопровода зяпна безпомощно и се опули.
— Моля?
— Искали да помогнат на Училището — успя да промълви Ейнджъл между хлиповете. — Дали им разрешение да ни сложат птичите гени. И ни оставили там за пари.
Сърцето ми се късаше. Газопровода геройски се опита да запази самообладание, но в крайна сметка беше просто малко момче. Долепи се до мен, захлупи лице в ризата ми и избухна в сълзи.
— А чу ли нещо за мен? Или за Макс?
Зъба белеше кората на една пръчка. Гласът му звучеше равнодушно, но беше стегнал рамене, а лицето му беше изопнато.
— Казали на майка ти, че си мъртъв, като при Ръч — каза Ейнджъл. — Още нямала двайсет години. За баща ти не знаеха нищо. Но на майка ти казали, че си умрял.
Зъба строши на две пръчката, която държеше, а кокалчетата на ръцете му побеляха в мрака. В тъмните му очи проблесна болка. Болка и тъга. И отражението на огъня.