Изскочихме от залата, намерихме стълбите и се втурнахме надолу с всички сили. Очаквах Заличителите да ни връхлетят всеки момент, но когато излязохме навън в сумрака на късния следобед и се спуснахме по каменните стълби, след нас нямаше никого.
82
— Може ли да се върнем до парка с метрото? — попита Ръч уморено.
Ставаше късно. Бяхме решили и тази вечер да преспим в Сентръл парк. Беше огромен и тъмен и беше пълен с дървета.
— Само на около осемнайсет пресечки е — казах.
Ейнджъл обаче също едва гледаше — все още не се беше възстановила напълно.
— Да проверим колко ще струва.
На петото стъпало към входа на метрото вече се бях стегнала. Ръч, Ейнджъл и Газопровода бяха твърде уморени, за да се притеснят от тясното пространство, но ние със Зъба и Иги се озъртахме тревожно.
Цената беше два долара на човек, а децата под метър и десет се возеха безплатно. Хвърлих един поглед на Ейнджъл. Въпреки че беше едва на шест, вече беше поне метър и двайсет. Значи дванайсет долара.
Само че на касата нямаше никого. Налагаше се да използваме апарата за билети. По-скоро бихме го използвали, ако дреболия от типа да прескочиш преградата, докато никой не гледа, ни притесняваше.
Влязохме вътре. Изтекоха десет минути, а метрото не идваше. Десет дъ-ъ-ъ-ълги минути, в които едва се сдържах да не се разпищя и да не започна да се катеря по стените. Ако ни бяха проследили и Заличителите дойдеха насам…
Иги обърна глава и се заслуша в нещо откъм тъмния тунел.
— Какво? — попитах.
— Хора — отвърна той. — Там вътре.
— Работници?
— Не мисля.
Взрях се в мрака. Когато се съсредоточих, също дочух гласове. Далеч навътре в тунела забелязах просветването на нещо като огън — поне отражението му зад завоя.
Взех решение на мига — това винаги успокояваше останалите и ги караше да се почувстват в безопасност.
— Хайде — казах и скочих от перона на релсите, които чезнеха в тъмнината.
83
— Какво пише тук? — попита Газопровода и посочи малка метална табела с надпис: „Не стъпвай на третата релса!“
— Пише, че по третата релса тече електричество с мощност седемстотин волта — каза Зъба. — Докоснеш ли я, ще пукнеш като пуканка.
— Добре — обадих се. — Уместна забележка. Никой да не доближава третата релса.
След това хвърлих на Зъба поглед: Благодаря ти за живописното описание. Той едва сдържа усмивката си.
Иги първи усети метрото.
— Пазете се от релсите — каза той и застина, за да го хвана под ръка.
Наредихме се покрай гнусната влажна стена и се долепихме максимално близо до нея.
След тридесет секунди влакът профуча толкова бързо, че въздушното течение ни засмука към него. Затиснах Ейнджъл с коляно — струята спокойно можеше да я вдигне от мястото й.
— Е, това си беше доста стряскащо — заключих аз, след като предпазливо се отлепихме от стената.
— Кой е там?
Гласът беше враждебен, агресивен и дрезгав, сякаш в последните петдесет години собственикът му беше пушил цигара след цигара. Може би беше така.
Продължихме напред нащрек, с леко надигнати криле — в случай, че се наложеше рязко да полетим във въздуха.
— Никой — викнах убедително на завоя на тунела.
— Уха! — сепна се Газопровода.
Пред нас се разкри град. Малък опърпан град в подземията на Манхатън. Просторната бетонна пещера беше изпълнена с групички хора. Таванът беше висок колкото три етажа, изпъстрен с нарисувани сталактити и капки влага.
Няколко мръсни лица се обърнаха към нас и някой каза:
— Не са ченгета. Деца са.
Забравиха ни, загубили интерес, с изключение на една жена, която сякаш беше нахлузила поне пет ката дрехи.
— Имате ли храна? — изръмжа тя.
Ръч безмълвно извади от джоба си един книш, увит в салфетка, и й го подаде. Жената го подуши, огледа го, след което се обърна с гръб към нас и започна да дъвче.
Тук-таме из помещението имаше двесталитрови варели, в които хората бяха наклали огньове. Пролетната нощ беше топла, но огньовете осигуряваха единствената светлина наоколо и пропъждаха усойната влага, която пълзеше около краката ми.
Това беше друг свят, свят на бездомници, на хора, които не се вписваха никъде другаде, на бегълци… Видяхме група деца, които изглеждаха горе-долу на наша възраст.
Осъзнах, че главата ме боли. Главоболието беше започнало да се засилва от началото на вечерта. Исках единствено да поспя.
— Ей там — посочи жената с книша.