Проследихме жеста й и видяхме тясна бетонна козирка, вградена в стената. Беше дълга десетки метри, осеяна със спящи и седящи хора, маркирали територията си със стари одеяла и кашони. Жената ни беше посочила една десетметрова отсечка, която явно беше свободна.
Погледнах Зъба, а той вдигна рамене. Не беше като в парка, но поне беше сухо, топло и в някаква степен безопасно. Изкатерихме се на козирката, като аз избутах Ейнджъл. Обърнахме гръб на стълпотворението, събрахме юмруци и ги потупахме два пъти. Почти на мига Ръч легна и положи глава на ръцете си.
Двамата със Зъба седнахме на бетона и облегнахме гръб в стената. Отпуснах глава и започнах да разтривам слепоочията си.
— Всичко наред ли е? — попита Зъба.
— Да — измърморих. — Утре ще съм по-добре.
— Легни да поспиш — каза той. — Аз ще поема първата стража.
Усмихнах му се с благодарност и не след дълго потънах дълбоко, дълбоко, дълбоко в сън. Нямах представа как щяхме да разберем кога е сутрин.
84
Експлозията в мозъка ми ме връхлетя отново, докато спях.
Сънувах, че се разхождам безгрижно в поле с жълти цветя като в безумна реклама за шампоан, след което рязко се озовах в седнало положение, стиснала глава в ръце с една-единствена мисъл в ума: смъртта най-сетне ме беше намерила и този път нямаше намерение да ме остави.
Дишах насечено, със съскане. Черепът ми заплашваше да се пръсне от пристъпите на пронизваща болка. Чух, че стена.
Моля те, нека свърши бързо — примолих се на Бог. — Моля те, сложи края, края, края — сега. Моля, моля, моля.
— Макс? — ниският глас на Зъба до ухото ми успя да премине през вълните агония.
Не можех да отговоря. Лицето ми лепнеше, мокро от сълзи. Ако бях на ръба на някоя скала, щях да се хвърля от горе, без да се замисля. И без да разперя криле.
През ума ми минаваха неразбираеми образи, от които взе да ми се гади. Сетивата ми бяха под кръстосан огън от картини, думи, звуци. Някакъв глас говореше неразбрано. Може би моят.
Сякаш отдалеч усетих ръката на Зъба на рамото си, но беше все едно гледам филм — действието нямаше никаква връзка с онова, което изпитвах. Стисках зъби толкова силно, че челюстта ме заболя, след което усетих вкуса на кръв — бях прехапала устна.
Кога щях да видя прословутия тунел със светлина в края, за който говореха всички? В чийто край щяха да ме чакат усмихнати хора с протегнати ръце? Нима децата с криле не отиваха в рая?
В този миг някакъв гневен глас надви болката: Кой се бъзика с моята Макс?
85
Както и преди, болката постепенно утихна, а аз едва не се разревах от яд — щом свършваше, значи не бях мъртва. А щом не бях мъртва, значи можеше да ми се случи отново.
Зад клепачите ми пробягваха образи, но бяха размазани и неразличими. Ако бях сама, щях да започна да вия. Вместо това обаче се налагаше да направя всичко възможно да запазя самообладание, да не събуждам малките (ако вече не го бях направила), да не издавам местоположението ни.
— Кои сте вие? — чу се отново ядосаният глас. — Какво правите? Сринахте цялата ми система, проклети глупаци!
По принцип след подобни думи вече щях да съм на крака. Щях да бутна Ейнджъл и останалите зад гърба си и да си сложа гневното изражение.
Да, но тази вечер бях свита на жалка скимтяща топка, хванала глава с ръце и стиснала клепачи, за да не избухна в плач като някое бебе.
— Какво имаш предвид? — попита Зъба със стоманена нотка в гласа.
— Системата ми се срина. Проследих смущението, идва от вас. Затова ви предупреждавам — престанете или ще стане лошо!
Поех дълбока глътка въздух и потреперих, вцепенена от мисълта, че непознат човек ме вижда в това състояние.
— А на нея какво й е? Надрусана ли е?
— Нищо й няма — изръмжа Зъба. — Не знаем нищо за компютъра ти. Ако имаш поне капка ум, ще се разкараш оттук.
Когато се постарае, Зъба няма равен в студения и заплашителен тон.
Другият отвърна сухо:
— Няма да мръдна, докато не престанете да бъзикате компютъра ми. И защо не закараш гаджето си в болница?
Гаджето? Боже, по-късно това щеше да ми излезе през носа. Думите му бяха достатъчни, за да си наложа да се подпра на лакът и да се надигна до седнало положение.
— Кой, по дяволите, си ти? — изръмжах, но отслабналият ми плачлив гласец развали ефекта.
Запремигах бързо. Дори бледата светлина в тунела ми причиняваше болка. Опитах се да се фокусирам върху натрапника.
Успях с мъка да различа момче на моята възраст: опърпано хлапе със стара военна униформа. На презрамки през раменете си беше окачил очукан лаптоп подобно на ксилофон.