— Обградени сме — изсумтях, вперила поглед в носовете на кубинките, докато крачехме по улицата.
Усетих, че Зъба се завъртя на 360 градуса и застана пред мен.
— Губим време — казах накрая ядосано. — Трябва да намерим Института. Да научим миналото и бъдещето си. А не да влизаме по магазини за играчки. Трябва да подходим сериозно към това.
Всичко с времето си, Макс.
Зъба понечи да ми отговори, но аз вдигнах пръст — един момент.
Трябва да се научиш да си почиваш. Почивката подпомага ученето и общуването. Изследванията го доказват. А ти не си почиваш.
— Много ясно, че не си почивам! — изсъсках тихо. — Трябва да намерим Института! Парите ни свършват! И непрекъснато сме в опасност!
Останалите бяха спрели и ме оглеждаха разтревожено. Зъба вероятно обмисляше дали да не ме пратят в лудницата.
Съвсем се бях побъркала, нали? Нещо беше повредило мозъка ми — бях получила удар или кой знае какво и сега чувах гласове. По което се отличавах от останалите в ятото. Твърде много. Чувствах се самотна.
Един глас, Макс. Не гласове. Успокой се.
— Какво има, Макс? — попита Газопровода.
Поех дълбоко въздух и се опитах да се овладея.
— Имам чувството, че всеки момент ще избухна — казах искрено. — Преди три дни Ейнджъл сподели чутото — че можем да намерим повече информация за нас на място на име Института в Ню Йорк. Повече информация. Може би онова, което винаги сме искали да научим.
— Тоест да разберем нещо за родителите си? — рече Иги.
— Да — отговорих. — Но откакто дойдохме, се случват само странни неща и не съм сигурна…
Без предупреждение косъмчетата на врата ми настръхнаха.
— Здравейте, деца!
Двама Заличители изскочиха от входа на една сграда точно пред нас.
Ейнджъл изпищя, а аз инстинктивно я сграбчих за ръката и я дръпнах рязко назад. След миг се бяхме обърнали и препускахме по тротоара с всички сили. Зъба и Иги бяха зад нас, Ръч и Газопровода — от двете ни страни. Тротоарите бяха пълни с хора и беше като бягане с препятствия.
— Пресичаме! — извиках и изскочих на улицата.
Съпътствани от гневните клаксони на шофьорите Шестимата се шмугнахме между две движещи се таксита. Зад нас чух силно туп! и учуден сподавен вик.
— Куриер на колело отнесе единия Заличител! — извика Зъба.
Можете ли да се изкискате, докато препускате с всички сили, за да спасите живота си и се опитвате да опазите шестгодишно дете? Аз мога.
Две секунди по-късно обаче една силна ръка с остри нокти ме хвана за косата, дръпна ме назад и загубих опора. Изтръгнаха ръката на Ейнджъл от моята, а тя изпищя, уплашена до смърт. Мислите, че разбирате какво значи това? Уплашена до смърт? Повярвайте, лъжете се.
94
Без да спира, якият Заличител ме метна през рамо, все едно бях безжизнен труп. Усетих острата му животинска миризма и видях кръвожадния му поглед. Смееше се, доволен, че е успял да ме хване. Дългите му жълтеникави зъби изглеждаха твърде големи за устата му. Ейнджъл продължаваше да пищи.
Уплашена до смърт!
Ритах, виках, удрях, блъсках, драсках, но Заличителят просто се спусна надолу по улицата със смях под изумените погледи на минувачите.
— Филм ли снимат? — попита някой.
Не — това е прекалено истинско за Холивуд. Те са по продълженията.
Вдигнах глава и видях Зъба, който се носеше към нас с мрачна решителност. Не изоставаше, но не ни и настигаше. Ако имаха кола, с мен беше свършено. Борех се с всички сили — щипех Заличителя, млатех и дращех, но с ярост осъзнах, че звярът почти не усещаше. Да не би да ги отглеждаха без рецептори за болка?
— Зъб! — ревнах, защото видях, че е останал по-назад отпреди. Бяхме по-бързи. Все още можех бегло да различа пронизителните писъци на Ейнджъл. Ругатните, които знаех, се сипеха от устата ми между ударите, шамарите и ритниците. Заличителят дори не забави крачка.
И изведнъж полетяхме надолу, внезапно, без предупреждение, все едно някой беше отрязал краката на Заличителя. Той се стовари на земята болезнено, а главата ми издрънча толкова силно на плочките, че видях звезди посред бял ден. Краката ми бяха заклещени. Започнах да ритам бясно и да се гърча, за да се измъкна изпод него.
Той не помръдваше. Съзнание ли беше загубил? Как?
Издрапах назад на четири крака и се втренчих в Заличителя. Не помръдваше, а очите му гледаха със стъклен блясък. От устата му, наполовина преобразена във вълча муцуна, се проточваше струя кръв. Няколко любопитни минувачи бяха спрели и ни гледаха, но повечето подминаваха, вдигнали телефони до ушите си. Обичайният живот в Ню Йорк.