— Да влезем в някой магазин? — настигна ме Зъба. — А после през задния изход?
Замислих се. Само да можехме да полетим — далеч от земята, шума, хората и полицията, нагоре към ясното синьо небе, на свобода… Крилете ме засърбяха — копнееха да се разгърнат широко и да уловят слънцето и вятъра.
— Да, да опитаме — изстрелях в отговор. — Да завием на изток по Петдесет и първа.
Завихме и продължихме надолу по тротоара. Като мълнии. Почти се изсмях — улицата беше еднопосочна и на полицаите щеше да се наложи да заобиколят.
Само трябваше да си намерим безопасно укритие, преди да ни настигнат…
— Какво е това? — викна Ръч и посочи пред себе си.
Набих спирачки като по анимационните филми. Пред нас се издигаше огромна сива каменна постройка. Беше доста висока и завършваше с остри, назъбени върхове, не като небостъргач. Сякаш някакъв сив каменен кристал беше протегнал снага към небето и се простираше и изтъняваше нагоре. Имаше три сводести входа, като този по средата беше най-широк.
— Това музей ли е? — попита Газопровода.
Потърсих някаква табела.
— Не — отговорих. — Катедралата „Сейнт Патрик“. Църква е.
— Църква — възкликна Ръч. — Никога не съм влизала в църква. Може ли?
Тъкмо да й напомня, че животът ни е заложен на карта и сега не е моментът за туризъм, когато Зъба процеди тихо:
— Убежище.
Спомних си, че в миналото църквите служели като убежище за хората — вътре не пускали полиция. Преди столетия. Вероятно вече не беше така. Катедралата обаче беше огромна и пълна с туристи, така че бе подходящо място да се стопим сред множеството.
98
През огромната двойна врата в средата се лееше неспирен поток от хора. Смесихме се с тях и се опитахме да се впишем в обстановката. Веднага щом престъпихме прага, стана прохладно и се разнесе мирис на нещо древно, мистично, с една дума… религиозно, предполагам.
Вътре хората се разделяха. Една част се събираха за организирана обиколка, а останалите просто се разхождаха наоколо, четяха обяснителните табелки и разгръщаха брошури. Въпреки че сградата беше с размерите на футболно игрище и пълна със стотици поклонници, бе невероятно тихо.
В предната част хората бяха насядали по пейките или коленичили с наведени глави.
— Да вървим — казах. — Натам.
Шестимата се понесохме мълчаливо по хладния мраморен под към огромния бял олтар в предната част на църквата. Отметнала глава назад, Ръч беше зяпнала и се дивеше на слънчевата светлина, която проникваше през витражите на прозорците. Таванът беше на височина поне колкото триетажна сграда, сводест и украсен като в дворец.
— Тук е страхотно — изшептя Газопровода, а аз кимнах.
Вътре се чувствах добре, в безопасност, въпреки че Заличителите или полицаите можеха да влязат както всички останали. Но пространството беше огромно, имаше много хора и добра видимост. Изобщо не беше зле. Беше добро място.
— Какво правят онези? — прошепна Ейнджъл.
— Мисля, че се молят — отвърнах й.
— Хайде и ние да се помолим — поиска тя.
— Хм…
Тя обаче вече беше тръгнала към една празна пейка. Промуши се до средата, наведе се и спусна преградата за коленете. Огледа останалите хора, за да провери как точно трябва да застане, коленичи и наведе глава над сключените си длани.
Готова бях да се обзаложа, че се моли за Селесте.
Наместихме се на пейката до нея и коленичихме неловко и смутено. Пипнешком Иги установи позата на Гази и застана като него.
— За какво се молим? — попита той тихо.
— Ами… за каквото искате — предложих аз.
— Молим се на Бог, нали? — Ръч искаше да е сигурна.
— Мисля, че това е идеята — отговорих, макар че всъщност нямах представа.
Обзе ме някаква странна, необяснима увереност, че ако човек иска да се помоли за нещо, именно тук може да го направи. С високите внушителни тавани, мрамора, величието, вярата и отдадеността, които ни заобикаляха, катедралата наистина изглеждаше като място, където молитвите на шест бездомни деца могат да бъдат чути.
— Скъпи Боже — рече Ръч тихо, — искам истински родители. Но искам и те да ме искат. И да ме обичат. Аз самата ги обичам. Моля те, опитай се да ми помогнеш. Благодаря ти много. С обич, Ръч.
Така де, не твърдя, че имаме опит с тези работи.
— Моля, върни ми Селесте — прошепна Ейнджъл със здраво стиснати очи. — И ми помогни да стана като Макс, когато порасна. И пази всички ни. И направи нещо лошо на лошите. Искам да престанат да ни тормозят.