— Директорът ни вика — излая на отряда. — Веднага!
След още един изпитателен поглед към мен, се обърна и тръгна след останалите Заличители. Стопиха се като дим в сумрачните сенки.
107
Горе на дървото Ейнджъл беше стиснала Селесте здраво в прегръдките си и й приказваше тихичко.
— В Училището чух да говорят за Директора — рече Ръч. — Кой е той?
Вдигнах рамене.
— Някоя важна и много лоша особа.
Един от многото, които ни преследваха. Зачудих се дали не беше Джеб, лъжливият ни татко. Нашият спасител и предател.
— Добре ли си? — попита Иги.
Кокалчетата му бяха побелели — толкова здраво стискаше клона. Тупнах го леко с кубинка.
— Направо съм бомба — казах. — Но сега искам да се махаме от тук.
В крайна сметка се озовахме в Горен Ийст Сайд на последния стаж на деветдесететажната сграда. Първите седемдесетина вече бяха остъклени, но тук горе имаше само стени и купчини гипсокартон и изолационни материали. Можехме да се полюбуваме на Ийст Ривър и Сентръл парк през огромните празни пролуки.
С Ръч отидохме до местната бакалия и помъкнахме оттам три тежки торби с храна. Новото ни импровизирано гнездо беше ветровито, но поне бяхме сами и в безопасност. Насладихме се на залеза и се нахранихме. Главата ме болеше, но не твърде силно.
— Уморена съм — каза Ейнджъл. — Искам да си лягам.
— Да, да опитаме да поспим — съгласих се аз. — Денят беше дълъг и относително гаден.
Вдигнах левия си юмрук, а останалите след мен. Ритуалът ни сближаваше, даваше ни сигурност и ни свързваше един с друг.
Двамата с Газопровода разчистихме строителните боклуци, а Иги и Зъба направиха завет с няколко парчета гипсокартон. В крайна сметка се получи уютно леговище и след десет минути ятото потъна в сън.
С изключение на мен.
Как успяваха Заличителите да ни открият толкова лесно? Втренчих се в лявата си китка, сякаш можех с поглед да накарам чипа да излезе над кожата. Може би самата аз бях сигналът — без да го осъзнавам и без да мога да направя каквото и да било по въпроса, освен да изоставя ятото и да се оправям сама. Заличителите ни следяха, но не искаха да ни убият. Защо Ари ги беше спрял днес?
И какво, за Бога, се случваше с Ейнджъл? Телепатичните й способности явно се усилваха. Изстенах при мисълта за укрепналата Ейнджъл, която си поръчва подаръци за рождения ден, чипс преди вечеря и глупави лъскави дрешки.
Не си измисляй допълнителни проблеми, Макс — обади се Гласът ми.
Отдавна не сме се чували — помислих аз.
Притесненията не са особено полезни. Нямаш контрол над онова, което се случва с Ейнджъл. Можеш да спасиш света, но единственото, над което имаш контрол, си ти самата. Лягай да спиш, Макс. Време е да се научиш.
Да се науча на какво? — понечих да попитам, но след това потънах в несъзнателното, сякаш някой ми беше дръпнал щепсела.
108
Когато отворих очи на следващата сутрин, ме посрещнаха с вестници и закуска в леглото.
— К’во? — измучах.
— Донесохме закуска — каза Зъба и отхапа от кексчето си. — Ти спеше непробудно.
Отхапах от своето кексче и усетих, че около мен тегне напрежение.
— Нещо друго?
Зъба кимна към вестниците.
— Реших, че сте ги взели заради комиксите — казах и придърпах купчината към себе си.
Досега основната ни тактика на оцеляване беше да оставаме незабелязани и да се крием. Бих казала, че снимките ни, изтипосани на първа страница в „Ню Йорк Поуст“ под изписаното с дебели букви заглавие „Чудо или илюзия? Свръхчовеци или генни мутанти?“ сложиха край на тази стратегия.
Зъба беше купил четири вестника, но и на четирите заглавни страници ни имаше на размазани снимки как кръжим бодро из „Гардън тавърн“.
— Видях ги, докато пазарувахме — обясни Зъба и допи сока си. — Май не е зле да се покрием за известно време.
— Да, благодаря за съвета — рекох с раздразнение.
Винаги подчертаваше очевидното. Взех „Ню Йорк Таймс“. Под размазаната снимка пишеше: „Никой не е поел отговорността за вероятно най-смайващото изпълнение тази година…“.
Накрая взех кексчето с въздишка.
— С една дума, до тук бяхме с потайността. Изглежда, поне за момента трябва да забравим за Института.
Идеше ми да се разкрещя от яд.
— Може да се маскираме — предложи Газопровода.
— Ами, да. Ще си купим от онези очила с носовете — съгласи се Ейнджъл.
Усмихнах им се.
— Мислите ли, че ще свършат работа?