Отворих една клетка и внимателно побутнах създанието вътре.
— Приготви се да бягаме — прошепнах. — Ще те измъкнем.
Горкото дете вътре ме изгледа с неразбиране.
Няколко от съществата се бяха събудили. Стояха до решетките и издаваха странни звуци, каквито не бях чувала дотогава. Без да губим нито миг, отваряхме врата след врата. Накрая мнозинството затворници бяха свободни. Стояха пред клетките и гледаха входа на лабораторията с объркване и страх.
Голямото дете в една от клетките беше стиснало решетките. Нежните му черти загатваха, че може би е момиче. Имаше криле — виждах ги прибрани на гърба й. Беше по-голяма от другото дете с криле, което бяхме видели.
Бързо отворих вратата й. Чух глас и отскочих.
— Кои сте вие? Какво правите? — прошепна тя.
— Мястото на децата не е в клетки — отвърнах аз, а след това казах по-високо: — Хайде, всички, да се махаме от тук.
129
— Насам! — каза Ръч и се опита да изведе мутантите от лабораторията. — Не се страхувайте.
— Чувам гласове — каза Иги. — Страхувайте се, и то много.
— Бързо! — изкомандвах.
Сърцето ми щеше да изскочи — какво правех? Нима възнамерявах да се грижа за всичките деца? Едва се справях с тези, които ми бяха поверени!
Щях да мисля за това утре.
— Ръч! Зъб! Ейнджъл! — викнах. — Бързо! Навън!
Изстреляха се покрай мен, като подкараха останалите. Източихме се през първата врата и се спуснахме към втората по дебелия килим.
— Нагоре по стълбите!
Нямах слуха на Иги, но почувствах, усетих, че малката ни спасителна акция всеки момент ще бъде разкрита. Което щеше да бъде лошо.
Планирай, Макс. Мисли. Мисли в движение.
Да, Глас. Добре, чакаха ни стълбите, след това канала — направо блъсках останалите нагоре по стълбите… един, двама, трима… Едно от децата мутанти изпадна в паника и се сви на скимтящо кълбо. Грабнах го с едната си ръка и продължих нагоре, прескачайки през стъпало. В ума си чертаех маршрута, който ни чакаше.
Над мен Зъба отвори последната врата към тунела и останалите се изсипахме през нея. Спарената влажна смрад замести свежия хладен въздух и бях принудена да сбърча нос.
— Къде сме? — попита момичето с крилете, което бяхме освободили.
Изглеждаше на около десет години и беше една от малкото, които говореха.
— В канализацията на един голям град — казах отсечено. — Ще ви изведем на светло, на чист въздух.
— Не още — изсъска Ари зад гърба ми. — Първо трябва да поговорим, Максимум. Само двамата. Заради доброто старо време.
130
Застинах на място. Очите на момичето птица също се разшириха от ужас. Нима познаваше Ари? Бавно й подадох малкото скимтящо мутантче и се обърнах.
— Пак ли ти? Какво търсиш тук? — попитах. — Мислех, че баща ти те държи на къса каишка.
Той стисна ръце в юмруци.
Трябваше да спечеля време. Зад гърба си направих знак с едната ръка: „Бягайте!“.
— Кажи ми, Ари — започнах, за да задържа вниманието му върху себе си. — Кой те отгледа, след като баща ти замина с нас?
Той присви очи, а кучешките му зъби видимо нараснаха.
— Белите престилки. Не се притеснявай — попаднах в добри ръце. В най-добрите. Поне за мен имаше кой да се грижи.
Повдигнах вежди учудено.
— Ари, Джеб давал ли им е разрешение да те заличитизират, или просто са го направили в негово отсъствие?
Якото му мускулесто тяло потрепери от ярост.
— Какво те интересува? Нали си съвършена? Единственият успешен рекомбинант. А аз съм никой, сещаш ли се? Момчето, което всички забравиха.
Въпреки че с радост бих му разбила зъбите заради онова, което стори със Зъба, почувствах мимолетно съжаление към Ари. Вярно беше — след като се измъкнахме от Училището, просто го забравих. Не се бях запитала защо Джеб го беше изоставил и какво щеше да се случи с него.
— Причинили са ти всички тези ужасии, защото Джеб го е нямало, за да те защити — казах тихо.
— Млъквай! — изръмжа той. — Не знаеш нищо! И си тъпа като пън!
— В това не съм толкова сигурна. Решили са да проверят дали Заличителите няма да траят по-дълго, ако направят мутацията след раждането им — продължих.
Ари направо се тресеше и свиваше и отпускаше юмруци инстинктивно.
— На тригодишна възраст са ти присадили чужда ДНК и са те превърнали в Суперзаличителя. Нали?
Внезапно той се стрелна напред и замахна с косматия си юмрук. Въпреки светкавичните ми рефлекси успя да ми удари достатъчно силен шамар и да ме залепи за слузестата стена на тунела. По лицето ми полепна някакво подобие на гной.