Зад мен прогърмя глас:
— Той ми беше син!
Огорченият вик на Джеб отекна жално между каменните стени и ме връхлетя от всички страни. Задъхах се. Наистина ли бях убила Ари? Аз ли причиних смъртта му? Всичко това ми се струваше нереално — канализацията, документите, мутантите, той… Дали не беше сън?
Не. С болезнена яснота осъзнах, че съм будна, че съм аз, че съм тук, сега.
Обърнах се и изгледах Джеб, човека, който едно време беше моят герой.
— Защо ни причиняваш това? — извиках с пълно гърло. — Каква е тази игра? Това изпитание? Виж какво направи!
Джеб ме погледна и аз ясно си спомних времето, когато ми беше като баща — единствения човек, на когото вярвах. Кой беше онзи мъж? И кой беше този пред мен?
Внезапно поведението му се промени напълно. Вече не викаше.
— Макс, искаш да научиш тайните на живота, но това не става по този начин. За никого, дори и за теб. Аз съм ти приятел. Не го забравяй.
— Вече съм го забравила! — извиках аз, обърнах се и го изоставих зад себе си.
— Надясно! — извиках на Ейнджъл.
Тя ме послуша и грациозно зави в един по-широк тунел.
Последвах я, но за малко не се ударих в стената — бях завила твърде късно. Чух един последен, вцепеняващ вик. Джеб отново беше променил тона си — сега крещеше гневно. Представих си лицето му, почервеняло като знак „стоп“.
— Уби собствения си брат!
132
Ужасяващите думи на Джеб не спираха да кънтят в главата ми, като всеки следващ път осъзнавах смисъла и последствията от тях все по-ясно. Уби собствения си брат. Възможно ли беше да е истина? Как така? Или беше поредното представление? Част от изпитанието?
Някак успяхме да стигнем до улицата, където ни чакаше Зъба. Чувствах се изтощена, все едно ме беше блъснал камион, но се насилих да продължа. Спомних си листовете в джобовете ми. Имена, адреси, снимки… на родителите ни?
— Къде са останалите деца? Мутантите? — попитах Зъба.
Нещата се случваха с такава скорост, че ми беше трудно да ги овладея, но трябваше да го направя. Нямах избор.
— Момичето с крилете ги отведе — вдигна рамене той. — Каза, че не иска да остава с нас. Беше твърдо решена. Да ти звучи познато?
Махнах с ръка — в момента не ми се говореше за това. Не ми се говореше за нищо.
Побелелите очи на Ари и звука от чупещия му се врат не ми даваха мира.
— Тръгвайте. Не спирайте да се движите — казах и закуцуках напред. — Не трябва да спираме.
Едва две минути по-късно осъзнах, че Ейнджъл носи още нещо освен Селесте.
— Ейнджъл? — заковах се по средата на тротоара. — Какво е това?
Под мишницата й имаше нещо малко, черно и космато.
— Това е моето кученце — каза Ейнджъл и вирна брадичка. Правеше така, когато се готвеше да спори.
— Какво? — Зъба се вгледа подозрително в нещото.
Събрахме се около нея, но осъзнах, че се набиваме твърде много на очи.
— Да вървим — промърморих. — Но не сме приключили с това, Ейнджъл.
В Батъри парк в долния край на Манхатън имаше малка изоставена лятна сцена, почти изцяло скрита от избуялите рододендрони и тисове. Скрихме се под покрива й, докато дъждът отмие праха от града. Бях съсипана. Имах чувството, че не ми е останало абсолютно нищо.
— Така — казах и се поизправих, като се опитах да вложа някаква сила в гласа си. — Ейнджъл, какво е това куче?
— Моето куче — каза тя твърдо, без да ме поглежда. — От Института.
Зъба ме изгледа. Очите му казваха: „Ако й позволиш да задържи кучето, ще те убия!“.
— Ейнджъл, не може да се грижим и за куче — казах строго.
Кучето скочи от прегръдките й и седна до нея. Доколкото можех да преценя, беше нормално на вид. Изгледа ме с блесналите си черни кучешки очи и с нещо като усмивка на муцуната. Махаше с късата си опашка. Подуши доволно с нос наоколо, развълнувано от миризмите на този нов свят.
Ейнджъл отново го взе в ръце. Газопровода се приближи, за да го разгледа.
— Освен това си имаш Селесте — отбелязах.
— Обичам Селесте — каза Ейнджъл предано. — Но не мога да оставя Тото.
— „Тото“? — попита Иги.
— От „Тотално“ — така пишеше на клетката му — обясни Ейнджъл.
— Защото е тотално мутирало куче, което вероятно ще се озлоби срещу нас и ще ни избие, докато спим? — предположи Зъба.
Кучето завъртя глава на една страна и за миг доби тъжно изражение. След това отново размаха опашка, забравило обидата.