Зъба ме погледна. Явно ролята на лошото ченге, което трябваше да спази закона, се падаше на мен.
— Ейнджъл — започнах с най-убедителния си тон. — Понякога не можем да намерим храна за нас самите. И сме бегълци. Тук е опасно. Едва успяваме да се грижим за шестима ни.
Ейнджъл стисна зъби и се втренчи в маратонките си.
— Той е най-прекрасното куче на целия свят — каза. — Това е.
Обърнах се към Зъба безпомощно.
— Ейнджъл… — започна той ядосано.
Тя го погледна с големите си сини очи. Личицето й беше мърляво, дрехите — опърпани, а плитките й се развяваха полуразплетени.
— Веднъж да не се погрижиш за него и излита на мига! — заяви Зъба. — Ясно ли е?
Лицето на Ейнджъл грейна и тя се хвърли в прегръдките му. Зяпнах. Той също я прегърна, а после видя изражението ми. Вдигна рамене и я пусна.
— Приложи ми ангелския поглед — прошепна ми. — Знаеш, че съм безсилен пред него.
— Тото! — викна Ейнджъл. — Оставаш с нас!
Прегърна дребното и жизнено черно телце, вдигна го пред себе си и грейна. Тото джафна радостно и подскочи от радост.
И ченетата ни увиснаха. Спогледахме се невярващо. Почти беше стигнал тавана на сцената, на близо пет метра над нас.
— О… — рече Ейнджъл.
Тото се приземи, като едва не седна на задника си, после подскочи отново и я близна по лицето.
— Да, точно така, „о“ — казах аз.
133
Същата вечер накладохме малък огън край водата в онази част на Ню Йорк, известна като Статън Айлънд. Ближехме рани. Особено аз — всичко ме болеше. Въпреки болката обаче бях изключително развълнувана от онова, което бях открила в Института.
— Е, всички сме в безопасност и сме заедно — поех си дъх и бавно издишах. — Открихме Института, а може би и онова, заради което отидохме там. Банда, намерих имена, адреси, дори снимки на хората, които може би са родителите ни.
По лицата на всички се изписаха изненада и плахо вълнение, но също и частица страх и недоверие. Можете ли да си представите да се запознаете с родителите си, когато сте между шест и четиринайсетгодишни? Аз не можех.
— Какво чакаш? — попита Иги. — Отвори плика, моля. Хайде, по-бързо. И после някой да ми каже какво пише вътре.
С разтреперани от вълнение пръсти извадих листата, които бях взела от Института. Те съдържаха отговорите за загадъчното ни минало, нали така? Останалите се събраха около мен — надничаха през раменете ми, приглаждаха хартията в ръцете ми и внимаваха да не размажат буквите.
— Макс, какво искаше да каже Джеб с това, че си убила брат си? — Въпросът на Ръч дойде като гръм от ясно небе. Беше типично за нея.
— В момента не мога да мисля за това. Да разгледаме документите. Ако някой се натъкне на нещо интересно, да даде знак. — Раздадох им намачканата хартия.
— Кой е баща ти? — изграчи Газопровода. — Коя е майка ти?
134
Ейнджъл зачете бавно, със сричане.
— Не мога да разбера какво пише — каза след около десет секунди.
Газопровода скочи на крака и се развика:
— Това съм аз! Това съм аз!
— Дай да видя, Гази.
Газопровода ми връчи листата си. Зачетох се. Вярно, имаше неговото име: „F28246eff (Газопровода)“. Сърцето ми едва не спря.
— Има и адрес! — казах и проследих буквите с пръст. — Във Вирджиния.
— При мен също има адрес и някакви имена — обади се Зъба. — И моето име. Боже мили, има и снимки.
— Дай да видим! Дай да видим!
Всички се събрахме около Зъба. По принцип той беше олицетворение на спокойствието и винаги запазваше самообладание и присъствие на духа, но сега трепереше. Всички треперехме. Аз самата се тресях, сякаш температурата беше паднала с двайсет градуса.
Ръч сочеше снимката в ръцете на Зъба. На нея имаше мъж и жена на около тридесет години.
— Той прилича на теб, Зъб. Жената също. Това трябва да са родителите ти! Няма съмнение.
Думите й секнаха и изведнъж всички избухнахме в плач. С изключение на Зъба, разбира се. Той просто промълви:
— Може да са те, а може и да не са.
Останалите започнаха да разлистват документите в търсене на родителите си. Настъпи пълно мълчание. Докато…
— Ето ги! Баща ми и майка ми! — извика Гази. — Кортланд Лейн сто шейсет и седем, в Александрия, щата Вирджиния! Ейнджъл, гледай! Ето ги! Невероятно! Същинско чудо! И приличат на мен! На теб също, Ейнджъл!
Ейнджъл се взря мълчаливо в снимката, след което лицето й се изкриви и тя избухна в плач. Пресегнах се, прегърнах малкото й телце и я погалих по главата. По принцип не беше лигла и когато усетих хлиповете да разтрисат тялото й, болката й ме преряза през гърдите.