Най-сетне имаше и кратко съобщение от светската рубрика на Уолтър Уинчел с дата 20 ноември 1942 г., което известяваше, че Джони Фейвърит обявил разтрогване на двегодишния си годеж с Маргарет Крузмарк, дъщеря на милионера корабовладелец Итън Крузмарк.
Струпах всичките листчета на едно и ги пъхнах в дебелия плик, който извадих от най-долното чекмедже. После нещо ме накара да измъкна портрета на Фейвърит и да набера телефонния номер, залепен на гърба му.
— „Уорън Вагнер и съдружници“ — прозвуча в слушалката провлачен женски глас.
Представих се и попитах дали мога да се срещна с господин Вагнер по обед.
— Той има делови обяд от дванайсет и половина и ще може да ви отдели само няколко минути.
— Напълно достатъчно — отвърнах аз.
8.
Брил Билдинг се намира на ъгъла на Четирийсет и девета улица и Бродуей. Тръгнах пеш, опитвайки се да си припомня как изглеждаше Таймс скуеър, когато го видях за пръв път. Толкова неща се бяха променили. Беше в последните часове на 1942 г. Цяла една година от живота ми се бе изпарила. Излизах от военната болница с чисто ново лице и с няколко дребни монети в джоба. Малко преди това в блъсканицата отмъкнаха портфейла ми с всичко, което притежавах: шофьорска книжка, демобилизационна заповед, армейската плочка с името ми и всичко останало. Повлечен от тълпата, заслепен от огньовете на светлинните реклами, усещах как миналото ми се смъква от мен като змийска кожа. Нямах документи за самоличност, нямах пари, нямах дом, знаех само, че съм тръгнал към центъра на Ню Йорк.
Цял час ми трябваше, за да стигна от тротоара пред „Палас Тиътър“ до центъра на Таймс скуеър. Беше полунощ и аз стърчах там, с очи приковани в златната топка, която пада от върха на Таймс тауър — ориентир, достигнат най-сетне, след един час ходене. В този миг зърнах светлина в прозорците на агенция „Кросроуд“ и интуицията ме отведе при Ърни Кавалеро и занаята, с който и днес си вадя хляба.
Пред Брил билдинг един дрипльо, наметнат с окъсан балтон, пресрещаше всеки, който влизаше вътре, с думите „Боклук, ей, боклук!“ В края на антрето във формата на буквата „Г“ открих списък на наемателите и в него „Уорън Вагнер и съдружници“ Сред разни продуценти на поп музика, организатори на боксови мачове и всякакви други сводници. Разнебитен асансьор ме качи на седмия етаж и тръгнах по един тъмен коридор, оглеждайки вратите. Сгушена в самия край, импресарската къща заемаше няколко стаички, свързани помежду си.
Секретарката плетеше, когато отворих вратата.
— Вие ли сте господин Анджел? — попита тя, премятайки в устата си дъвка.
Кимнах и извадих от резервния портфейл визитна картичка. Беше с моето име, но ме представяше като агент на застрахователната компания „Оксиденчъл Лайф анд Казуелти“. Имам един приятел печатар в Гринич Вилидж, който ми направи картички за петнайсетина професии. От търговски пътник до зоолог…
Секретарката сграби картичката със зелените си лъскави нокти, напомнящи криле на бръмбар.
— Нали ще почакате минутка. Ако искате, седнете там — любезно ме покани тя, без да спре да дъвче.
После закърши бедра пред мен и почука на една врата с табелка „Личен кабинет“. Насреща имаше съвършено същата врата, със същата табелка. Стената между двете бе покрита със стотици фотографии под стъкло, опитващо се да съхрани свежестта на вехнещите усмивки. Не ми беше трудно да различа същата снимка на Джони Фейвърит като тази, която носех под мишница. Намираше се високо горе, между някаква чревовещателка и един дебелак, надуващ кларинет.
Зад мен вратата се разтвори и гласът на секретарката ме подкани:
— Гусдин Вагнер ви чака.
Благодарих й и се озовах в кабинет, още по-тесен от стаята на секретарката. И тук снимки по стените, малко по-нови като че ли, но със също толкова излинели усмивки. Зад надрасканото дървено бюро, заело почти цялото място, млад мъж по риза се бръснеше с електрическа самобръсначка.
— Пет минути — каза той, вдигайки ръка с разперени пръсти, та да мога да ги преброя.
Оставих си куфарчето на зеления протъркан мокет и загледах хлапака, който довършваше тоалета си. Беше риж и къдрав с лунички, носеше очила с рогови рамки. Да имаше най-много двайсет и пет години.
— Господин Вагнер? — попитах аз, когато най-сетне спря да бръмчи с машинката си.
— Аз съм.
— Господин Уорън Вагнер?
— Същият.