— Не е възможно вие да сте били импресариото на Джони Фейвърит.
— Явно говорите за баща ми. Аз съм Уорън Младши.
— Значи трябва да говоря с баща ви.
— Късничко идвате. Почина преди четири години.
— Съжалявам.
— За какво става дума?
Уорън Младши отметна глава върху облегалката от изкуствена кожа и скръсти ръце зад тила си.
— Джонатан Лийблинг е записан като репициент на застрахователна полица от един наш клиент. Посочиха ни адреса на вашата импресарска къща…
Уорън Вагнер Младши избухна в гръмогласен смях. Аз продължих:
— Парите не са кой знае колко. Вероятно нашият клиент е бил от запалените му почитатели. Ще можете ли да ме упътите как да намеря господин Фейвърит?
Хлапакът се превиваше от смях.
— Страхотия! Това е върхът! Джони Фейвърит, изгубен наследник!
— Честно казано, не виждам нищо смешно.
— Така ли? Добре, ще ви кажа. Джони Фейвърит е затворен в държавна лудница. От двайсет години си седи там и ни приема, ни предава.
— Бива си я шегичката. Още някоя да ми кажете?
— Не разбирате ли? — той свали очилата, за да си избърше очите. — Баща ми бе заложил всичко на Джони Фейвърит. Даде последния си цент, за да откупи договора, който го обвързваше със Спайдър Симпсън. Джони Фейвърит тъкмо бе започнал да подлудява тълпите и взеха, че го мобилизираха. Имаше планове за филми, за турнета. Армията праща в Северна Африка мина за един милион долара и връща оттам куха черупка.
— Жалко.
— Жалко, казвате. Жалко за баща ми. Той така и не се оправи от удара. Години наред се надяваше Фейвърит да изплува, готвеше му шеметно завръщане, заканваше се да го вдигне на гребена на вълната. Горкият ми баща.
Аз се изправих.
— Можете ли да ми дадете името и адреса на болницата, в която се намира Фейвърит?
— Питайте секретарката ми. Трябва да го е завряла някъде.
Благодарих му и излязох. В чакалнята се направих, че научавам нещо ново, когато секретарката след дълго търсене ми записа адреса на клиниката „Ема Дод Харвист“.
9.
Входът на Брил билдинг е обрамчен от два бара. В единия, носещ името на известен боксьор, се събираха поклонници на това благородно изкуство. Другият се наричаше „Коневръза“ и се оказа посещаван главно от музиканти. Фасадата му със сини огледала изглеждаше хладна и примамлива като някоя от пещерите в Капри.
Отвътре си беше най-обикновена кръчма. Огледах салона и в края на бара зърнах човека, който ми трябваше: Кени Помрой. Аранжор и акомпанятор, още отпреди аз да съм се пръкнал на този свят.
— Здрасти, Кени — промърморих, докато се стоварвах върху столчето до него.
— Гледай ти, гледай ти, Хари Анджел, тарторът на частните ченгета. Май от лани не сме се виждали, колега.
— Вярно, доста време мина. Имам чувството, че чашата ги е празна, Кени. Не шавай, аз ще ти я напълня.
Махнах на бармана и му поръчах да налее същото на Кени, а на мен да забърка един манхатън.
— Наздраве, момко — вдигна той чашата веднага след като я оставиха пред него.
Кени Помрой беше плешив дебелак с лъснала муцуна и преливащи една над друга брадички, като стари гуми в гараж.
Побърборихме за това-онова, после Кени попита:
— Какво те води в тази дупка? Злосторниците ли преследваш?
— Не съвсем. Изпълнявам една поръчка, за която може и ти да ми помогнеш.
— Твой съм духом и телом.
— Какво знаеш за Джони Фейвърит?
— Джони Фейвърит? Та ти ми говориш за праистория, човече.
— Познаваш ли го?
— Не. Слушал съм го един-два пъти на сцена, преди войната. Последния път беше в някаква дупка в Трентън, ако не ме лъже паметта.
— Да си го срещал случайно през последните петнайсет години?
— Ти си правиш майтап. Та той нали умря?
— Не напълно. Затворен е в клиника.
— Е, как да го срещна, щом е в клиника?
— Излиза от време на време. Погледни това — казах аз и извадих снимката на оркестъра. — Кой от тия е Спайдър Симпсън? Неговото име не е написано.
— Барабанистът.
— С какво се занимава сега? Има ли оркестър?
— Не. Чувах напоследък, че работел на Западния бряг за киното. Най-точно ще ти каже Наган Фишбайн в Капитол билдинг.
Записах името в тефтерчето и попитах Кени дали познава останалите музиканти от оркестъра.
— Преди няколко години свирих с тромбониста в Атлантик Сити. — Кени заби дебелия си като наденица пръст в снимката. — Ей това момче, Ред Дифендорф. Сега е в оркестъра на Лорънс Уелч.
— А другите? Имаш ли представа къде мога да ги намеря.
— Едно-две имена ми говорят нещо. Още са в оборот тук и там, но ми е трудно да ти кажа точно къде. Трябва да поразпиташ повечко. Защо не провериш в профсъюза?