— А този негър, пианистът, Едисън Суит?
— Тутс ли? Голяма работа! Лявата му ръка е по-добра отколкото на Арт Тейтъм. Страхотен е. Няма нужда да биеш много път. От пет години свири в „Ред Рустър“, на Сто трийсет и осма улица.
— Кени, ти си истинска мина за скъпоценни сведения. Мога ли да те поканя на обед?
— По пладне никога не ям. Но още една чаша не бих ти отказал.
Поръчах още по едно, а за себе си и сандвич със сирене и кълцан стек, също и пържени картофи. Докато ги правеха, отидох да се обадя в Секция 802 на Общоамериканската федерация на музикантите. Обясних им, че съм независим журналист и че пиша статия за „Лайф“, като за целта ми е необходимо да се срещна с живите музиканти от оркестъра на Спайдър Симпсън.
Свързаха ме с момичето, което държи на отчет членския състав. Погъделичках я по телефона, обещах да похваля в статията си федерацията и й продиктувах имената на оркестрантите, както и инструментите, на които свирят.
Изчаках близо десет минути, докато тя ровеше из папките. От петнайсетте човека четирима бяха починали, шестима не членуваха в профсъюза. Каза ми адресите и телефонните номера на останалите. Дифендорф, тромбонистът на Лорънс Уелч, живееше в Холивуд. Спайдър Симпсън също се бе преместил до Лос Анджелис, в Студио Сити. Другите си бяха останали в Ню Йорк.
С алт саксофониста, Върнън Хайд, можех да се свържа чрез студиото на Ен Би Си; Бен Хогарт, тромпетистът, живееше на Лексингтън авеню, а Карл Валински, също тромбонист — в Бронкс.
Записах всичко в тефтерчето, благодарих от все сърце на момичето и започнах наново да въртя. Този път не ми провървя. Хогарт и Валински ги нямаше у дома. Оставих на телефонистката в Ен Би Си моя номер в агенцията, за да го предаде на Върнън Хайд.
Върнах се на бара и си изядох сандвича с няколко разкашкани картофа.
— Хубав е животът, нали, Хари? — попита дебелият Кени, потраквайки няколко парчета лед в празната си чаша.
— Чудесен.
— Като си помисля само за ония нещастни паяци, дето трябва да бачкат, за да си изкарват хляба.
Прибрах си рестото от бара.
— Уви, ще трябва и аз да се превърна в нещастен паяк.
— Да не вземеш сега да си тръгнеш, Хари?
— Няма как. Господ ми е свидетел колко много, ми се иска да поработя за цирозата си в твоята компания.
— Ами че ти ще опънеш петалата, ако продължаваш така. Поне научи къде да ме търсиш, щом ти потрябват скъпоценните ми знания.
— Благодаря ти, Кени. — Навлякох си палтото. — Говори ли ти нещо името Едуард Кели?
От умственото напрежение широкото чело на Кени се сбръчка.
— Познавах навремето един Хорас Кели, в Канзас Сити. Беше пианист в Рено клъб. Да не му е роднина?
— Съмнявам се. До скоро, Кени.
— Ако това е обещание, ще си го сложа в рамка и ще го окача на стената.
10.
Взех метрото на Седма улица и слязох на Таймс скуеър, следващата спирка, колкото да не си търкам подметките. Когато влязох в агенцията, телефонът звънеше. Вдигнах веднага. Беше Върнън Хайд, бившият саксофонист на Спайдър Симпсън.
— Благодаря ви, че се обадихте — започнах аз и си изпях песента за статията, която ще пиша за „Лук“ (той клъвна), после му предложих да пийнем по чашка в удобно за него време.
— Обаждам се от студиото — каза той. — Репетицията започва след двайсет минути. Освобождавам се в четири и половина.
— За мен е много удобно. Ако разполагате с половин час, можем да си поговорим. Къде се намира студиото?
— На Четирийсет и пета улица. Хъдсън Тиътър.
— Чудесно. Хикъри хаус е на двеста метра. Да ви чакам ли там в пет без петнайсет?
— Ще дойда.
Изхлузих палтото и се настаних пред бюрото, като побързах да извадя снимките и изрезките от плика. Разположих ги като музейна сбирка и загледах до премала мазната усмивка на Джони Фейвърит. Откъде да подхвана нещата, за да стигна до човек, когото всъщност го няма?
Рубриката на Уинчел беше стара и пожълтяла като ръкописите от Мъртво море. Отново прочетох клюката за разваления годеж на Фейвърит и позвъних на Уолт Риглър в „Таймс“.
— Здрасти, Уолт. Пак съм аз. Трябват ми някакви сведения за Итън Крузмарк.
— Корабният цар ли?
— Самият той. Много ще ти бъда благодарен, ако ми кажеш нещичко за него, а също и адреса му. Най-вече ме интересува развалянето на годежа между дъщеря му и Джони Фейвърит през 1940 година.
— Пак ли Фейвърит! Явно, това е човекът на деня.
— Звездата на представлението. Можеш ли да ми помогнеш?
— Ей сега ще поговоря с колежките от светската хроника. Те се занимават с личните батаци на тузарите. След малко ще ти позвъня.
— Благославям те!
Беше два без десет. Извадих си тефтерчето и набрах два номера в Лос Анджелис. У Дифендорф никой не се обади, но със Симпсън ми провървя. Попаднах на слугинята, мексиканка, и макар моят испански да не бе по-добър от нейния английски, успях да й продиктувам телефона си, както и да й внуша усещането, че работата е важна.