Беше цялата в черно като циганките, които сноват в неделен ден из кафенетата в Гринич Вилидж: черна вълнена пола, черен пуловер, черни чорапи, тежка черна коса, вдигната на кок, прикрепен с абаносови пръчици. Ако се вярва на Уолт Риглър, трябва да беше на трийсет и шест — трийсет и седем години. Но без грим изглеждаше на много повече. Беше слаба, почти мършава, под пуловера не личаха никакви гърди. Не носеше накити, освен съвсем проста верижка със златен медальон — обърната надолу петолъчка.
И двамата мълчахме. Аз не можех да откъсна очи от медальона, който изведнъж извика в съзнанието ми ръцете на доктор Фаулър. Виждах пръстите му, докато барабаняха по кухненската маса. Златният пръстен на лявата. Халка с гравирана петолъчка, която липсваше при повторното ми идване, когато заварих трупа в затворената спалня горе на етажа. Това беше недостигащият къс от мозайката.
Все едно ме поляха с леден душ. Къде се бе дянал пръстенът на доктора? Може би е стоял в джоба му. Не претърсих дрехите на мъртвеца. Но защо, по дяволите, ще си сваля пръстена, преди да си пръсне черепа? И ако не си го е свалил той, кой тогава?
Усетих втренчения в мен поглед на астроложката.
— Вие ли сте госпожица Крузмарк? — попитах аз, колкото да кажа нещо.
— Аз съм — отвърна тя, без да се усмихне.
— Прочетох името ви на вратата, но не можах да разгадая символа над него.
— Това е моят знак — каза тя, докато затваряше вратата. — Аз съм Скорпион. — Погледът й дълго се задържа на очите ми, сякаш бяха отвори към нещо отвъд тях. — А вие?
— Какво аз?
— Каква е вашата зодия?
— Нямам представа. Никак не ме бива в астрологията.
— Кога сте роден?
— На втори юни, двайсета година.
Това беше рождената дата на Джони Фейвърит. Исках да видя как ще реагира. Стори ми, че за миг нещо трепна в тежкия й непроницаем поглед.
— Близнаци. Странно, познавах едно момче на времето, родено на същата дата.
— Така ли? Кой е той?
— Няма значение. Отдавна беше. О, каква съм невъзпитана и ви държа на вратата. Влезте, моля.
Напуснахме най-сетне сумрачното антре и влязохме в обширен хол с висок таван. Обзаведен беше със събрани оттук-оттам мебели, като приютите на Армията на спасението. Тапетите с персийски мотиви и цял куп бродирани възглавнички внасяха известна свежест. Причудливият рисунък по няколко ориенталски килима донякъде изкупваше оскъдността на обзавеждането. Имаше всевъзможни папрати и палми, израсли до тавана. Зелени листа висяха и от окачени на тавата саксии, виждаха се цели миниатюрни горички зад стъклени прегради.
— Каква красива стая — казах аз, докато тя поемаше палтото ми, за да го преметне върху облегалката на канапето.
— Харесва ли ви? Чувствам се много уютно тук. — В този момент се разнесе пронизително свистене. — Ще пиете ли чай? Тъкмо бях сложила чайника, когато позвънихте.
— Не бих искал в никакъв случай да ви притеснявам…
— Ни най-малко. Нали чувате, водата кипи. Какъв предпочитате: даржилинг, жасминов или китайски?
— Оставям на вас да решите. Аз не съм специалист.
Тя ме възнагради с бледа усмивка, после забърза към свистящия чайник. Имах възможност да поразгледам по-подробно.
На всяко възможно място бе поставена някаква екзотична дреболия: южноамерикански флейти, молитвени кречетала, индиански фетиши, фигурки на риби и костенурки с изскачащ от устите им Вишну. Ацтекски кинжал от дялан обсидиан във формата на птица блестеше на една от полиците на библиотеката, натъпкана с всякаква езотерична литература.
Когато М. Крузмарк се появи отново със сребърен поднос и чаши за чай, аз стоях до прозореца и мислех за изчезналия пръстен на доктор Фаулър. Тя остави подноса върху една ниска масичка пред канапето и двамата се разположихме на него.
— Имам чувството, че това лице ми е познато отнякъде — посочих портрета на един застаряващ пират, облечен в смокинг.
— Това е баща ми, Итън Крузмарк — отвърна тя, наливайки чай в прозрачните порцеланови чашки.
Едва доловима предизвикателна усмивка се долавяше в извивката на волевите устни; в зелените като на дъщеря му очи играеше лукаво неумолимо пламъче.
— Корабовладелец е, нали? Виждал съм снимката му във „Форбс“.
— Той никак не обича този портрет. Твърди, че бил като в криво огледало. Мляко, лимон?
— Благодаря, нищо.
Тя ми подаде чашата.
— Правен е миналата година. Според мен приликата е поразителна.
— Хубав мъж.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Представяте ли си, минава шейсетте. Винаги е изглеждал поне с десет години по-млад от възрастта си.
Казах й, че ми прилича на пиратите от едновремешните филми, когато бях дете.