— Много ми хареса последният блус.
— Съчиних го в Хюстън преди много години вече, нахвърлих го в един бар на книжна салфетка.
Той се разсмя. Ненадейната белота на усмивката озари тъмното му лице, все едно бе дошъл краят на лунно затъмнение. Единият от резците беше покрит със златна коронка, изрязана точно отпред във формата на обърната петолъчка, така че отдолу проблясваше белият емайл. Така беше направено, че неизбежно привличаше погледа.
— Оттам ли сте?
— От Хюстън? О, не. Изкарах няколко дена там.
— А откъде сте?
— Аз ли? От Ню Орлийнс. Там съм роден, там отраснах. Кажи, момко, вие да не пишете книга?
— Трябва да напиша нещо за „Лук“.
— За Тутс ще пишат в „Лук“? До Дорис Дей и баровците? Ето я най-сетне славата!
— Не искам да ви премятам, Тутс. Всъщност статията ще е за Джони Фейвърит.
— За кого?
— Един певец. Явявал се с оркестъра на Спайдър Симпсън в началото на четирийсетте.
— Аха, сещам се. Спайдър блъскаше барабаните като с пневматични чукове.
— А за Джони Фейвърит спомняте ли си?
Върху черното лице на Едисън Суит се изписа хитроватата невинност на ученик, който не може да реши задачата по алгебра.
— Не се сещам вече, освен че може би си е сменил името на Франк Синатра. Може и Вик Даймън да се казва в неделя.
— Значи не са ме осведомили точно. Аз разбрах, че сте били приятели.
— Виж, момко, той записа една от моите песни преди много, много години и аз съм му благодарен за авторския процент, който получих и отдавна профуках. Но пък чак приятели да сме били…
— Видях ви на една снимка двамата, пеете заедно. Публикувана е в „Лайф“.
— Аха. Спомням си я тази вечер. Беше в бара на Дики Уелс. Мяркал се е насам един-два пъти. Но не заради мен.
— А заради кого?
— Е, момко, ти искаш от мен да стана стара клюкарка.
— Какво значение има след толкова години? Предполагам, че е било заради жена.
— Голяма жена беше.
— Как се казва?
— Не е тайна. Всеки в Харлем по това време знаеше, че Еванджелайн Праудфут се среща с Джони Фейвърит.
— Коя е била тя?
Тутс се ухили.
— Голяма жена, антилка. С, десет или петнайсет години по-стара от Джони, но толкова живот имаше в нея, че по-скоро той изглеждаше малко скапан.
— Знаете ли къде мога да я намеря?
— От години не съм я виждал. По едно време чувах, че е болна. Магазинът си стои, може и Еванджелайн да е в него.
— Какъв магазин? — попитах аз, стараейки се, доколкото мога да не приличам на ченге.
— Еванджелайн държеше билкарска аптека на Ленъкс авеню. Отворена всеки ден до полунощ, с изключение на неделите — той ми намигна театрално. — Сега трябва да си сядам на пианото. Ще останеш ли още малко, момко?
— Ще изляза за малко и ще се върна.
14.
Билковата аптека „Праудфут“ бе на ъгъла, на Ленъкс Авеню и Сто двайсет и трета улица. Фирмата висеше във витрината, изписана с петнайсетсантиметрови неонови букви.
Когато бутнах вратата, ме посрещна мирис на тамян, а когато затворих, над главата ми се обади звънче. Озърнах се.
Разглеждах разноцветните свещи, които носели щастие, ако ги палиш редовно, когато от дъното се появи и застана зад тезгяха едно хубаво момиче с кожа като кафе с мляко. Носеше бяла престилка над роклята; да беше най-много на деветнайсет-двайсет години. Къдриците й, разпилени по раменете, бяха с цвета на лъскав абанос. Тънки сребърни гривни прозвънваха над изящните й китки.
— Какво желаете?
— Бих искал да поговоря с госпожица Праудфут.
— Аз съм госпожица Праудфут.
— Еванджелайн Праудфут?
— Не, Епифани. Еванджелайн беше майка ми.
— Беше?
— Мама почина миналата година.
— Съжалявам.
— Боледуваше от дълго време. Няколко години поред не ставаше от леглото. Така че се отърва.
— Хубаво име ви е дала, Епифани. Много ви отива.
Видях, че леко се изчерви под светло шоколадовия си тен.
— Дала ми е много повече. Този магазин например, който от четирийсет години върти добър оборот. Вие може би сте имали някакви търговски отношения с мама?
— Не. Никога не съм я виждал. Надявах се, че ще ми помогне, като отговори на няколко въпроса.
Топазовите очи на Епифани Праудфут потъмняха.
— Да не сте полицай?
Усмихнах се, готов бях да си разкажа приказката за статията в „Лук“, но в последния миг се отказах — твърде умна ми се струваше, за да й пробутвам евтини партенки.
— Частен детектив съм. Искате ли да видите копие от разрешителното ми?
— Не, не държа. И за какво искахте да питате мама?