— Търся един мъж на име Джони Фейвърит.
Тя застина. Все едно опряха бучка лед о тила й.
— Той е починал — каза тя.
— Не, жив е, макар повечето хора да мислят обратното.
— За мен той е мъртвец.
— Познавате ли го?
— Никога не съм го виждала.
— Едисън Суит ми каза, че бил приятел на вашата майка.
— Било е, преди да се родя.
— Майка ви никога ли не ви е говорила за него?
— Почакайте малко, господине, чието име не знам. Вие да не би сериозно да си мислите, че ще седна да споделям с вас онова, което мама ми е доверила? Както виждам, не сте джентълмен.
Пуснах думите й край ушите си.
— Може би все пак ще ми кажете дали вие или вашата майка сте виждали Джони Фейвърит през последните петнайсетина години?
— Вече ви казах, че никога не съм го виждала, а мама ме е запознавала с всичките си приятели.
Извадих една визитна картичка на агенция „Кросроуд“ от портфейла си — истинския — и й я подадох.
— Така да бъде. Впрочем и не съм се надявал на нещо особено. Тук е записан телефонът на агенцията ми. Ще бъде много мило от ваша страна, ако се сетите за нещо или ако научите някакви сведения за Джони Фейвърит.
Тя се усмихна, но без топлота.
— Какво искате от него?
— Не искам нищо. Просто трябва да разбера къде е.
Тя пъхна картичката под стъклото на старата месингова касова машина.
— А ако е умрял?
— Независимо от това ще си получа парите.
— Мисля си, че ще го намерите на метър под земята — засмя се тя.
— Все ми е едно. Гледайте да не загубите картичката. Всичко се случва.
— Вярно.
— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.
15.
Когато стигнах обратно в „Ред Рустър“, музикантите отново си почиваха и Тутс седеше на същото място пред бара. До него проблясваше чаша шампанско. Запалих цигара и си запробивах път през тълпата.
— Намерихте ли каквото търсехте? — правейки се на разсеян, ме попита Тутс.
— Еванджелайн Праудфут е починала.
— Починала ли? Жалко наистина. Голяма жена беше. Направо огън!
— Говорих с дъщеря й. Не можа да ми каже нищо особено.
— Май ще е по-добре някой друг да напише тази статия вместо вас, момко.
— Напротив. Стана ми интересно. Вие май добре сте познавали Еванджелайн Праудфут. Сигурно ще можете да ми разкажете повече подробности за връзката й с Джони Фейвърит.
Тутс се изправи тежко на мъничките си крачета.
— Нищо не мога да ти кажа, момко. Много съм дебел, за да се завирам под хорските кревати. А и ми е време да си сядам на пианото.
Възнагради ме с една звездна усмивка и се отправи към подиума. Последвах го като фоторепортер, дебнещ добрия кадър.
— Може би ще се сетите за някой техен приятел? Някой, който ги е познавал, докато са били заедно?
Тутс седна на табуретката и се огледа за двамата си музиканти, които се бавеха в залата. Очите му не спираха да шарят от маса на маса, докато ми каза:
— Музиката е най-добрият начин да си подредиш мислите в главата. Кой знае, току-виж съм се сетил за нещо.
— Аз не бързам. Мога и цяла нощ да стоя и да ви слушам как свирите.
— Иди да седнеш, момко.
Тутс отвори капака на пианото. Върху клавишите лежеше един кокоши крак. Тутс веднага затръшна капака.
— Стигна сте се мъкнали след мен! — изсъска той. — Сега трябва да свиря.
— Какво беше това?
— Нищо не беше. Не си пъхай гагата.
Всичко друго, само не и нищо. Кокоши крак с кожа на плочки, покриващ една октава, от жълтия сгърчен шип зад останалите пръсти до мястото, където е бил отрязан, и кървеше, точно под ставата. Под снопче бели пера бе завързано черно парцалче. В никакъв случай не беше нищо.
— Какво става, Тутс?
— Разкарай се!
— Каква връзка има това с Джони Фейвърит?
Без да обръща никакво внимание на контрабасиста, който вече беше на подиума, Тутс се извърна към мен и процеди бавно през зъби:
— Ако не се ометеш веднага, и то навън, на улицата, ще има да гризеш лайняните си бели пръсти.
Очите ми срещнаха неумолимия поглед на басиста, после обиколиха претъпканата зала и аз разбрах какво трябва да е чувствал генерал Къстър там на хълма над Литъл Биг Хорн.
— Достатъчно е една думица да кажа — добави Тутс.
— Няма нужда от телеграма, Тутс.
Пуснах фаса на дансинга, размазах го с пета и се обърнах към изхода.
Бях си оставил колата от другата страна на улицата. Седнах зад волана и запалих нова цигара. Нямаше единайсет.
От време на време включвах мотора, за да се постопля, но пък и гледах да не става прекалено топло, за да не заспя. В четири без петнайсет, когато оркестърът спира да свири, пепелникът бе препълнен и бях изпил половин бутилка уиски, която ходих да купя от един магазин наблизо. Чувствах се в отлична форма.