Когато келнерът си замина, Сайфер се сведе към мен със заговорническа усмивка:
— Не обичам да пилея време за ненужни неща, но все пак бих искал да видя някакъв ваш документ за самоличност, преди да започнем.
Извадих си портфейла и му показах фотокопие на лиценза.
— Имам и разрешително за носене на оръжие и шофьорска книжка.
Той прехвърли пластмасовите калъфки и когато ми върна портфейла, усмивката му белееше поне с десетина зъба.
— Обичам да вярвам на хората, но юридическият ми съветник настояваше да не пропускам тази формалност.
Вслушвах се да доловя някаква следа от акцент, но гласът му напомняше полиран метал, хлъзгав и чистичък, сякаш е бил лъскан с банкноти, откак се е родил.
Сайфер извади от вътрешния си джоб кожена табакера със златни орнаменти, отвори я и си избра тънка зеленикава пура.
— Искате ли?
Отказах с жест и го загледах как обрязва крайчето със сребърно ножче.
— Случайно да ви говори нещо името Джони Фейвърит? — попита той, докато загряваше крайчето на пурата с пламъчето на газовата запалка.
Замислих се за миг.
— Не беше ли един певец, който преди войната се подвизаваше с някакъв суингов оркестър?
— Точно така. Голяма работа, както се изразяват импресариите. Пееше с оркестъра на Спайдър Симпсън през 1940 година. Аз лично изпитвам ужас от суинга и не си спомням нито едно заглавие на негова песен. Знам, че имаше няколко хита. Беше подлудил тълпата в Парамаунт две години преди някой да е чул за Синатра. Сигурно си спомняте. Парамаунт е във вашия квартал.
— Тогава съм бил младичък. През четирийсета завърших училище и постъпих в полицията в Мадисон, Уисконсин.
— Оттам ли сте? Аз ви взех за кореняк нюйоркчанин.
— Изчезващ животински вид. Отделни екземпляри се въдят в края на острова.
— Така е — лицето на Сайфер се губеше зад уханния дим от пурата. Съжалих, че не си взех, когато ми предлагаше. — Това е град на чужденци. Като мен самия.
— Откъде сте?
— Приемете, че съм пътник.
Той размаха длан, за да пропъди дима, и на пръста му проблесна изумруд, който и папата би целунал.
— Така да е. Защо ме питате за Джони Фейвърит?
Келнерът остави чашите на масата с дискретността на дух бродник.
— Приятен глас, няма какво да се каже — Сайфер вдигна чашата до очите си в безмълвен тост, по европейски. — Както ви казах, никога не съм понасял суинг: скачат, вдигат прекалено много шум за моя вкус. Но Джони имаше ангелски глас, когато пожелае. От самото начало го взех под покровителството си. Беше кльощаво и буйно момче от Бронкс. Нямаше ни баща, ни майка. Истинското му име не беше Фейвърит, а Джонатан Лийблинг. От професионални съображения го смени. Лийблинг нямаше да стои на светещите плакати. Знаете ли какво стана с него?
Признах си, че нямам понятие.
— Мобилизираха го през януари четирийсет и трета. Взеха го в армейския театър и през май замина с една трупа за Тунис. Не зная точно как е станало. Разбрах, че по време на представлението е имало въздушно нападение. Немците бомбардирали залата. Почти цялата трупа загинала. По прищявка на съдбата Джони се измъкнал с рани на главата и лицето. Твърде относително измъкване. Така и не се оправи. Не съм лекар и не мога да ви дам точни сведения. Някакъв вид травматична психоза.
Казах му, че от опит знам какво е.
— Така ли? Вие воювахте ли, господин Анджел?
— Няколко месеца, в самото начало. Излязох късметлия.
— Джони Фейвърит обаче не, за съжаление. Върнаха го в съвсем вегетативно състояние.
— Съжалявам. Но какво мога да направя аз? Какво желаете от мен?
Сайфер угаси пурата си в пепелника и запрехвърля в ръце цигарето си от пожълтяла слонова кост. Беше във формата на навита змия с глава на кукуригащ петел.
— Имайте малко търпение, моля ви. Ще стигнем и дотам, макар с известни отклонения. Помагах на Джони в началото на кариерата му. Никога не съм му бил импресарио, но използвах влиянието си. Срещу моята помощ, която бе значителна, сключихме договор. В него бе предвидено създаването на гаранционен залог, който ми принадлежи, в случай че той почине. Съжалявам — не ми е възможно да бъда по-обстоятелствен, но в договора има клауза за поверителност. Както и да е, положението на Джони бе безнадеждно. Изпратиха го в болницата за ветерани в Ню Хампшир и както изглеждаше, там и трябваше да свърши, при окаяните останки от войната, в обща зала. Но Джони имаше приятели и пари. Много пари. Макар ме си беше с широки пръсти, за двете години преди постъпването в армията бе успял да натрупа толкова, че един човешки живот не би му стигнал да го похарчи. Част от тези пари бяха вложени, неговият импресарио му беше и пълномощник.