Тутс излезе от „Ред Русгър“ пет минути преди да затворят. Пътьом закопчаваше тежкия си балтон и си разменяше някакви шеги с китариста. Едно такси изсвистя със спирачките, когато Тутс пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Запалих двигателя.
Нямаше никакво движение и ги пуснах на стотина метра напред. Не включих фаровете, проследих в огледалото как таксито направи обратен завой на Сто трийсет и осма улица и се върна към мен при Седмо авеню. Изчаках докато стигна до денонощния магазин за спиртни напитки, едва тогава запалих габаритите и потеглих.
Проследих таксито до Сто петдесет и втора улица, където зави наляво. Измина стотина метра, и спря пред карето сгради на Харлем ривър. Продължих до Мейкъмбсплейс, обиколих площада и се върнах обратно на Седмо авеню.
Таксито чакаше с отворена врата и загасена лампичка на покрива. На задната седалка нямаше никой. Тутс сигурно беше отскочил до дома си, за да се освободи от кокошия крак. Изключих габаритите и спрях зад една кола, без да изпускам от очи таксито. След няколко минути Тутс се появи. Носеше голям брезентов сак на червени квадрати.
Таксито зави наляво на Мейкъмбс плейс и по Осмо авеню се спусна към центъра. Карах на сто метра отзад. На Фредерик Дъглас съркъл хвана по Сто и десета улица и продължи край северната стена на Сентрал Парк до ъгъла, откъдето започват Сейнт Никълъс авеню и Ленъкс авеню. Там спря и когато го подминах, видях Тутс с портфейл в ръка да чака за рестото.
Завих наляво, оставих колата точно зад ъгъла на Сейнт Никълъс и се върнах тичешком на Сто и десета улица. Пристигнах навреме, за да видя как таксито се отдалечава, а силуетът на Тутс Суит се потапя в здрачната вселена на парка.
16.
Той вървеше по алеята, която опасва най-западната част на Харлем Мийр. Гледах да не излизам от сянката, но Тутс нито веднъж не се обърна. Продължи чак до Лох, най-отдалечената част от Сентрал Парк. Алеята се виеше в една падина, обрасла в дървета и храсти, напълно откъсната от града. Пълен мрак и безмълвие. По едно време ми се стори, че съм изгубил Тутс. После чух барабаните.
Светлините проблясваха като светулки под клоните. Крачех безшумно до дърветата, докато открих една голяма скала — чудесен заслон. Четири бели свещи, поставени на земята в купички, пръскаха танцуващи отблясъци. Преброих петнайсет човека, изправени в мъждивото зарево. Трима мъже налагаха различни по големина барабани, най-високият от които май беше конга. Мършав мъж със сиви коси го биеше с длан и с пръчка.
Момиче, облечено с бяла рокля и бяла кърпа на главата, танцуваше в кръг между наредените на земята свещи. В шепите си стискаше брашно, с което чертаеше някакви увъртени фигури около една кръгла дупка в средата, също както индианците хопи рисуват с пясък при ритуалите си. Обърна се и свещите осветиха лицето й. Беше Епифани Праудфут.
Останалите се полюшваха наляво-надясно, пееха някаква протяжна песен и пляскаха с ръце в такт с барабаните. Няколко мъже тресяха дрънкулки от кратуни, една жена удряше метални зилове в дяволски ритъм. Гледах Тутс, който размахваше маракасите със сръчността на бразилски свирач. Празният сак стоеше в краката му.
Боса въпреки студа, Епифани танцуваше и ръсеше на виещи се струйки брашното. Когато рисунката бе готова, тя отскочи назад и вдигна към небето призрачнобели ръце, сякаш даваше сигнал за началото на демонско бесуване. Всички се замятаха.
Мъже и жени застенаха, заотъркваха се едни о други, заклатиха задници, имитирайки сношение. Бялото на очите им просветваше с опалов блясък върху потните лица.
Пристъпих тихичко между дърветата, за да наблюдавам сцената по-отблизо. Бялата рокля бе съвсем залепнала за потното младо тяло на Епифани, която бръкна с две ръце в една кошница и извади петел с вързани крака. Птицата вирна гордо глава и кървавочервеният гребен лъсна в сиянието на свещите. Епифани продължи да танцува, като потъркваше бялата перушина в гърдите си. После се запромъква между танцьорите, целувайки ги един по един. Внезапно петелът се обади и барабаните замлъкнаха.
С изящно движение Епифани се наведе над дупката в центъра, извади бръснач и сръчно преряза шията на петела. Кръвта заплиска в дупката. Викът на птицата заглъхна в глухо гъргорене и плясък на криле. Танцьорите изстенаха.
Епифани остави обезкървения петел до ямата, а танцьорите запристъпваха към нея и всеки хвърли вътре своето приношение. Монети, царевични зърна, бисквити, бонбони, плодове. Една жена изля бутилка кока-кола върху мъртвата птица.
После Епифани вдигна безжизнения петел и го окачи с главата надолу на един клон. Това изглежда бе сигнал за тръгване. Хората прибраха инструментите и си заминаха, като преди това си стиснаха първо десните, после и левите ръце, наредени в кръг около ямата. Тутс, Епифани и още двама-трима тръгнаха към Харлем Мийр. Всички мълчаха.