— Не съм.
— А Еванджелайн Праудфут? Тя никога ли не говореше за него?
— За последен път я чух да споменава името му преди десет или петнайсет години. Спомням си, защото някакъв професор от университета искаше да се среща с нас. Пишел книга за вуду. Еванджелайн му каза, че белите нямали право да присъстват на хумфо. Аз я подкачих: „Освен ако не могат да пеят, нали?“
— И тя какво отговори?
— Не се засмя, но не се и разсърди. Каза ми: „Тутс, ако Джони беше жив, сега щеше да е могъщ хунган, но това не е причина да пускам всички бели драскачи, които си врат носовете навсякъде.“ Нали разбирате, за нея Фейвърит беше мъртъв и погребан.
— Добре, Тутс, да сметнем, че си ми казал цялата истина. Защо ти е тази звезда на зъба?
Тутс разтегли устни в измъчена усмивка. Звездата блесна в светлината на лампата.
— За да си личи, че съм негър. Да не сбърка някой.
— А защо е обърната наопаки?
— За по-красиво.
Оставих си визитната картичка от „Крос роуд“ върху телевизора.
— Тук е телефонът ми. Ако научиш още нещо, обади ми се.
— Не ми стигат неприятностите, че да си поръчвам и други по телефона.
— Не се знае. Може и да ти потрябва помощ, когато следващия път ти изпратят кокоши крак.
Навън утрото розовееше като бузите на танцьорка от мюзикхол. На връщане към колата хвърлих бръснача на Тутс в първата боклукчийска кофа.
18.
Вече беше съвсем светло, когато се прибрах, но успях да поспя почти до обяд, въпреки кошмарите. Епифани Праудфут режеше гърлото на петела под влудяващия ритъм на тамтамите. Танцьорите стенеха и се мятаха, но този път шуртящата кръв не спираше. Алената струя, бликаща от бъхтещата се птица, наводняваше всичко подобно на тропически порой, давеше танцьорите в езеро от кръв. Когато и Епифани потъна в него, аз побягнах иззад прикритието си, шляпайки в кървавата кал.
Обзет от паника, тичах с все сила по пустите нощни улици, но вече не мен гонеха, а аз преследвах силуета на някакъв мъж по безкрайните булеварди.
Колкото и да се напрягах, разстоянието си оставаше непроменено. Не можех и не можех да го настигна. Улицата свърши, но преследването продължи по някакъв плаж, осеян с отломки и мъртви риби. Далеч отпред се изпречи огромна раковина, висока колкото небостъргач. Мъжът влезе в нея. Аз го последвах.
Отвътре беше като катедрала със стени в преливащи опалови тонове, с много висок сводест таван. Стъпките ни кънтяха по нещо като коридор, виещ се на спирала, все по-тесен и по-тесен. Излязох от последния завой и налетях на моя противник в гръб, опрян в пихтиестата плът на молюската. Изход нямаше.
Сграбчих го за яката на палтото и го завъртях, блъснах го върху лигавата преграда. Той ме прегърна с братски жест и ме целуна по бузата. Устните му, очите, брадичката, всяка от чертите му бяха моите. Обзе ме някаква огромна тъга и аз отпуснах ръце. Тогава почувствах, че зъбите му се забиват в лицето ми. Братската прегръдка се бе превърнала в убийствено нападение. Ръцете му ме стискаха за шията, той се опитваше да ме удуши.
Аз се дръпнах и двамата паднахме. Стремях се да навра пръстите си в очите му. Търкаляхме се по седефения под. Ръцете му отслабиха хватката, когато очите му изхвръкнаха от орбитите. Събудих се с вик.
Топлият душ поуспокои нервите ми. След по-малко от двайсет минути бях обръснат, облечен и карах колата към Таймс скуеър. Оставих я в гаража и тръгнах пеш към будката до Таймс тауър, в която продават провинциални вестници. На първа страница на „Паукипси Нюйоркър“ имаше снимка на доктор Албърт Фаулър. СМЪРТТА НА ЕДИН ВИДЕН ЛЕКАР, гласеше заглавието на статията, която изчетох, докато закусвах в дрогерията „Уелан“, на ъгъла на Парамаунт билдинг.
Според вестника докторът се бе самоубил, макар да не оставил нито думица, за да обясни причините. Трупът бил открит в понеделник преди обед, когато двама колеги се обезпокоили, че доктор Фаулър не идва на работа и не отговаря по телефона. Повечето подробности бяха точни, но нямаше и думица за морфина. Не се казваше и какво е имало в джобовете на мъртвеца, така ме не можах да науча дали сам си е свалил пръстена.
Изпих още едно кафе и отидох в агенцията, за да прегледам пощата. Имах намерение да отскоча до Кони Айлънд, за да се опитам да се срещна с Мадам Зора, любимата гледачка на Джони Фейвърит, но реших, че е по-добре да се върна първо в Харлем. Епифани Праудфут бе скрила твърде много неща от мен предната вечер.
Тъкмо си бях приготвил куфарчето и си закопчавах палтото, когато телефонът иззвъня. Обади се телефонистка и ме попита приемам ли да говоря за моя сметка с Корнелиус Симпсън. Казах, че приемам и чух мъжки глас.