— Прислужничката ми предаде вашето съобщение. Доколкото можа да ми обясни, ставало дума за нещо важно.
— Вие сте може би Спайдър Симпсън?
— По последни сведения — да.
— Искам да ви задам няколко въпроса за Джони Фейвърит.
— Какви въпроси?
— Например като начало, виждали ли сте го от петнайсетина години насам?
— За последен път го видях на другия ден след Пърл Харбър — отвърна той, смеейки се.
— Защо се смеете?
— Смея се винаги, когато се сетя за всичките пари, които отлетяха изпод носа ми заради него. По-хубаво да се смее човек, отколкото да плаче, по-малко боли. Защо ме питате?
— Пиша една статия за забравените певци от четирийсетте години, която трябва да излезе в „Лук“. Джони е героят.
— Много повече ще му отива ролята на предателя.
— Можете ли да ми разкажете нещо за връзката му с една антилка на име Еванджелайн Праудфут?
— Абсолютно нищо, За пръв път чувам това име.
— Знаете ли, че се е занимавал с вуду?
— Да не би да е забождал игли в кукли? Не бих се учудил. Джони беше странен тип. Често го прихващаха разни.
— Например?
— Чакайте да се сетя… Веднъж го видях да лови гълъби на покрива на хотела. Бяхме на турне, не мога вече да си спомня къде. Беше се качил с една огромна мрежа и аз си рекох, че вероятно не му харесва кухнята. Само че вечерта след концерта се отбих в стаята му и го сварих да бърника с молив във вътрешностите на един гълъб, проснат на масата.
— Това пък какво е било?
— И аз това го попитах: „Какво правиш?“ Той ми отвърна с някаква много учена дума, забравил съм я вече, и после обясни, че гадаел бъдещето както жреците в древен Рим. Когато не бяха черва от гълъб, гледаше на друго. Чаени листенца, линиите на ръката, йога. Носеше златен пръстен с всякакви староеврейски знаци по него. Но едва ли беше евреин.
— А какъв беше?
— Нямам представа. Розенкройцер или нещо такова. Мъкнеше в куфара си череп.
— Човешки?
— Поне произходът му беше такъв. Казваше, че бил на някакъв убиец, който заклал десет човека. Според него го правел всемогъщ.
— Май се е шегувал с вас.
— Възможно е. Преди всеки концерт с часове седеше и го зяпаше. Ако беше на кино, щеше да е хубав кадър.
— А Маргарет Крузмарк познавахте ли?
— Маргарет коя?
— Годеницата на Джони.
— А, да, оная тежкарката. Виждал съм я два-три пъти. Защо?
— Тя как беше.
— Много красива. Обикновено не говореше. Ей с такива очи, но повече си мълчеше. Нали сте виждали такива жени?
— И тя май е била гадателка.
— Възможно е. На мен не ми е гледала.
— А защо са развалили годежа?
— Отде да знам.
— Можете ли да ми кажете имената на някои стари приятели на Джони? Хора, които да ми помогнат за статията?
— Как да ви кажа, уважаеми, когато, с изключение на черепа в куфара му Джони нямаше приятели.
— А Едуард Кели?
— Този не съм го чувал. Познавах един пианист на име Кели, но това беше в Канзас Сити, години преди да срещна Джони.
— Много ви благодаря за всичко, което ми казахте. Чудесна работа ще ми свърши.
— Радвам се, радвам се.
С това разговорът свърши.
19.
Надписът във витрината на билковата аптека „Праудфут“ не светеше. Зелена завеса я закриваше цялата, а на стъклото бе закрепен с лепенка картон, на който пишеше: „Днес магазинът няма да работи“. Вратата, разбира се, бе заключена.
Отидох до най-близкото кафене, за да позвъня по телефона. В указателя имаше номерът на магазина — който не отговаряше, — но не и домашен телефон. Потърсих номера на Тутс Суит и започнах да го набирам, но се отказах — много по-добре беше да се явя без предизвестие. Десет минути по-късно вече паркирах колата на Сто петдесет и втора улица, точно пред неговия вход.
Качих се пеш. На втория етаж нямаше друг апартамент. Наведох се да огледам ключалката и забелязах, че вратата е само притворена. Бутнах я с крак и тя се отвори напълно. На стената отсреща имаше огромно червено петно, напомнящо теста на Роршах. Изглеждаше като от боя, но не беше.
Затворих след себе си, натиснах вратата с гръб, за да влезе езичето в гнездото.
Холът беше с главата надолу, мебелите лежаха катурнати на смачкания килим. Трябва да е имало сериозен въргал.
Опитах се нищо да не докосвам, докато прекрачвах обърнатите мебели. Влязох в кухнята, където всичко си беше на място. На гетинаксовата маса стоеше чаша студено кафе. Добре поддържан апартамент… стига да не надничаш в хола.
Тесен коридор отвеждаше до една затворена врата. Извадих от куфарчето гумените ръкавици и ги нахлузих, преди да натисна дръжката. С първия поглед вътре почувствах силно желание да изпия нещо силно.