Тутс Суит лежеше върху тясното легло, ръцете и краката му бяха завързани за таблите с въже за простиране. От умрял по-умрял. Върху изпъкналия му корем бе метнат хавлиен халат, целият напоен със засъхнала кръв. Под него чаршафите бяха вкоравени от кръв.
Лицето и вратът синееха. Бялото на отворените му, изхвръкнали от орбитите очи бе пожълтяло като стара билярдна топка. В отворената му уста бе натъпкано нещо, напомнящо дебела наденица. Смърт от задушаване — и без аутопсия можех да поставя диагнозата.
Когато се вгледах по-отблизо в онова, което стърчеше между подутите му устни, разбрах, че една чаша няма да ме оправи. Тутс бе удушен със собствените си гениталии. Отвън на двора се засмя дете.
Нищо на света не можеше да ме накара да повдигна кървавия халат. Нямаше и нужда да търся, за да разбера откъде е било взето оръжието на престъплението. На стената над леглото се виждаха несръчни рисунки, направени с кръвта на Тутс: звезди, спирали, дълги криволичещи черти, които трябваше да представляват змии. Звездите бяха три, с по пет лъча и обърнати надолу. Навред налитах на падащи звезди.
Казах си, че е време да си обирам крушите. Все пак природното ми любопитство ме подтикна да хвърля един поглед в чекмеджетата на нощното шкафче и в гардероба. Загубих десет минути и не намерих нищо интересно.
Затворих вратата пред невиждащите очи на Едисън Суит. Искаше ми се да претършувам и хола, преди да си тръгна, но бъркотията беше такава, че се уплаших да не оставя отпечатъци от подметките си. Визитната ми картичка не беше върху телевизора. Не я бях намерил и в спалнята на Тутс, а боклукът бе изхвърлян скоро, както личеше от чистата найлонова торба в кухненската кофа. Надявах се и моята картичка да е отишла с него.
Погледнах през шпионката, за да не налетя на някого при излизането. Оставих вратата притворена, както я бях заварил, свалих си гумените ръкавици и ги напъхах в куфарчето. Ослушах се, преди да тръгна надолу, но нямаше никой.
Слязох без затруднения. Мънички деца играеха на дама в двора. Дори не си вдигнаха главите, когато минах край тях.
20.
Трите уискита, които погълнах едно след друго без лед и без сода в една тиха квартална кръчма, ми поуспокоиха нервите и ме накараха да погледна философски на нещата. Вече двама мъртъвци ми тежаха поне в известна степен на съвестта. И двамата познаваха Джони Фейвърит и носеха звезди с пет лъча. Питах се дали и зъбът на Тутс е изчезнал като пръстена на доктора, но любопитството ми не стигаше чак дотам, че да ме накара да се върна. Звездите може би бяха само съвпадение, в края на краищата се срещат под път и над път. Защо трябваше да виждам нещо особено в това, че един лекар наркоман и един блус пианист познават Джони Фейвърит? Защо наистина? И все пак някъде в мен усещах, че всичко това е свързано с нещо по-голямо. Нещо огромно. Прибрах си рестото от мокрия бар и тръгнах да бачкам за сметка на Люк Сайфер.
По пътя от Манхатън до Кони Айланд съвсем се отпуснах. Карах по Седемнайсета западна улица до Сърф авеню и спрях до една площадка за електрически колички, барикадирана с дъски. През зимата Кони Айланд е призрачен град. „Натанс Фамоуз“ все пак работеше и аз се спрях да изям един хотдог и да изпия една бира под огромните букви на фирмата. Продавачът зад тезгяха изглеждаше дошъл тук веднага след потопа и затова го попитах не е ли чувал за една гледачка на име Мадам Зора.
— Мадам коя?
— Зора. Била много прочута тук през четирийсетте години.
— Не мога ти каза, момчето ми. Аз съм от една година.
И се ухили, откривайки четири липсващи зъба. Нагълтах набързо остатъка от хотдога и си отнесох бирата в картонената чаша да я пия по пътя. Минавах пред затворените бараки, питайки се откъде да подхвана нещата. Реших да не си тръгвам оттук, докато не намеря някой, който да помни Мадам Зора.
Първо тръгнах да търся Дани Дринам, едновремешен доставчик на жива стока за бардаците, на когото през петдесет и втора помогнах да се измъкне от една доста калташка история. Той държеше восъчен паноптикум на ъгъла на Тринайсета улица и Буери стрийт. Галерията му с прочути личности бе тясно дюкянче, притиснато между една пицария и будка за сувенири.
Зад тезгяха една стара продухана флигорна, не по-възрастна и с един-едничък ден от вдовицата на президента Грант, редеше пасианс. Попитах я:
— Дани Дринам тук ли е?
— Ей там — кимна тя през рамо, внезапно вадейки изпод тестето вале пика. — Реди изложбата.
— Искам да поговоря с него. Може ли да вляза?
— Може, обаче ако платите двайсет и пет цента — осведоми ме тя, кимайки този път към табела с надпис: ВХОД 25 ЦЕНТА.