Изнамерих в джобовете си една монета, бутнах я през решетката на гишето и влязох.
Вътре ухаеше на запушен канал. Картоненият таван, целият на някакви ръждиви петна, заплашваше да рухне в същия миг. Прогнилите дъски на пода скърцаха сърцераздирателно. От двете страни бяха наредени стъклени витрини с изпъчени чучела.
Намерих Дани Дринам в дъното, застанал на колене в една от витрините. Беше дребен човек в избеляла синя риза и сиви вълнени панталони. С вирнатия си нос и тънките русоляви мустачки напомняше подплашен хамстер. Навикът му непрекъснато да мига, докато говори, ни най-малко не смекчаваше приликата.
Почуках на стъклото. Той вдигна глава и ми се усмихна, без да изплюе тапицерските кабари, с които бе пълна устата му. Промърмори нещо неразбираемо и се изхлузи навън през един тесен отвор в задната страна на витрината.
— Ей, Хари! — изкрещя той радостно, изниквайки най-неочаквано зад гърба ми. — Какво те води в тая дупка? Макар че май се сещам.
— Кажи де, да науча и аз.
Клепачите на Дани трепкаха като превъзбудени светофари.
— Като че ли не мога точно да отгатна, но щом Хари Анджел се е домъкнал чак тук, бас държа, че иска да научи нещо.
— Позна. Какво можеш да ми кажеш за една врачка? Мадам Зора се казва. Държала е барака тук в началото на четирийсетте години.
— О, Хари, нали знаеш, че по това време имах агенция за недвижими имоти във Флорида. Хубави години бяха.
Предложих му цигара, той кимна отрицателно с глава и аз запалих сам.
— Не съм и мислил, че я познаваш, Дани. Само че ти понатрупа вече стаж тук. Можеш да ми посочиш ония, които са най-отдавна по тия места, да ме посъветваш към кого да се обърна.
Дани се почеса по главата, за да разбера, че мисли.
— Чакай да видим… Нали се сещаш, Хари, всеки, който може да си го позволи, по това време е в Бермудите или на някое друго сладко местенце. Ох, и аз бих се търкалял на плажа, ако нямах толкова сметки да плащам. Не че се оплаквам — да не беше ти, още щях да си седя на топло.
— Добре де, не може да не е останал някой. Не си единственият, който работи през зимата.
— Сетих се. Има една галерия с чудовища на Десета улица, до дъсчената алея. Обикновено изродите зиме са по цирковете, но тия тук са стари. Един вид полупенсионери. За тях няма ваканция. Не обичат вече да излизат пред публика.
— Как се казва заведението?
— „Уолтър и неговият Двор на чудесата“. Само че шефът не е Уолтър, а Хагарти. Няма начин да го сбъркаш, целият е в татуировки. Все едно карта на пътищата.
— Благодаря ти, Дани. Ти си неизчерпаем извор на знание.
21.
Дворът на чудесата се оказа схлупена постройка с окичена фасада, нашарена с несръчни изображения на небивалите чудесии, които човек може да види вътре.
БОЖИЧКО, КАКВА ДЕБЕЛАНА! — гласеше надписът под портрета на особа от нежния пол с размери на дирижабъл, разтворила миниатюрно чадърче над пипонестата си глава. Татуираният мъж, ПРОЗРАЧНАТА КОЖА, бе заобиколен от Жожо Кучешката глава и Принцеса София, брадатата девица. Други шедьоври на примитивната живопис показваха хермафродит, хубавица, омотана в змии, човек тюлен и великан в официален костюм.
РАБОТНИ ДНИ СЪБОТА И НЕДЕЛЯ пишеше пред празното гише на входа. Пътят бе преграден от верига, но аз се промуших отдолу.
Единствената мъждива светлина идваше от оплескан до невъзможност фенер, но той стигаше, за да освети няколко окичени със знамена подиума, разположени от двете страни на празна зала, лъхтяща на униние и пот. В дъното изпод някаква затворена врата проникваше светъл лъч. Пристъпих до нея и почуках.
— Влезте, отворено е — извика един глас.
Натиснах дръжката и се озовах в обширна стая, обзаведена с няколко издънени канапета, с варосани стени, по които пъстрееха весели циркови плакати. Една съвсем мъничка женица, чиято черна къдрава брада лежеше като лигавник върху розовия й девичи корсет, бе потънала в реденето на картинна мозайка.
Под абажура с ресни четири чудовищни изчадия играеха покер. Единият нямаше крака, беше качен на голяма възглавница и стискаше картите с длани, изскачащи направо от раменете, като плавници. В пръстите на великана до него картите изглеждаха като пощенски марки. Раздаващият имаше някакво кожно заболяване и напомняше крокодил.
— Влизаш ли? — попита той съседа си отляво, един сбръчкан таласъм.
Той беше по потник и шията, раменете и ръцете му бяха така плътно покрити с татуировки, че изглеждаше облечен в прилепнало трико с причудливи рисунки.
Щом съзря куфарчето в ръцете ми, той се провикна: