— Не зная какво продавате, но тук купувачи няма.
— Нищо не продавам — отвърнах аз. — Нито застрахователни полици, нито гръмоотводи.
— Какво искате тогава? Безплатно представление?
— Сигурно вие сте господин Хагарти? Един приятел ми каза, че тук мога да намеря някой, който да ме упъти.
— Кой е този приятел? — попита татуираният.
— Дани Дринам. Има музей с восъчни фигури малко по-нататък.
— Знам го. Мошеник на дребно — Хагарти се ухили, за да покаже, че се шегува. — Приятелите на Дани са и мои приятели. Кажете какво ви трябва. Ще гледаме да свършим работа.
— Мога ли да седна?
— Иска ли питане! — Хагарти примъкна с крак един стол до масата. — Ела насам, приятел.
Седнах между Хагарти и великана, който стърчеше над нас като Гъливер над лилипутите.
— Търся една циганка, гледачка, на име Мадам Зора — казах аз, докато намествах куфарчето си върху коленете. — Била е много известна преди войната.
— Нищо не ми говори това име. За какво ти е?
— Познавала е един човек, когото издирвам. Мислих си, че вие можете да ми помогнете.
— Частно ченге ли си?
Кимнах с глава. Само щях да си усложня положението, ако кажех нещо друго.
— Аз я познавах — обади се изведнъж дебеланата, която не бях съзрял досега, с изненадващо нежен и мелодичен глас. — Тя беше циганка колкото вие сте китаец.
— Сигурна ли сте?
— Че как! Певецът Ал Джолсън си боядисваше лицето в черно. От това не ставаше повече негър.
— Знаете ли къде може да е сега?
— Нямам представа. Изгубих й следите, откакто си замина.
— Преди колко време беше това.
— През пролетта на четирийсет и втора. Вдигна си парцалите съвсем ненадейно. На никого не се обади.
— Можете ли да ми разкажете нещо по-подробно.
— Много бегло се познавахме. Знаете ли кой може да ви разкаже?
— Не, разбира се. Кой?
— Старият Пол Болц. Той работеше за нея на времето. Още е тук.
— Къде мога да го намеря?
— В Стипълчейз парк. Пазач е — Дебеланата започна да си вее с някакво филмово списание. — Хагарти, не можеш ли да намалиш този радиатор? Като в баня съм. Още малко и ще се разтопя.
Хагарти се засмя.
— Ако това стане, съкровище, ще образуваш най-голямата локва на света!
22.
Дъсчената алея и целият плаж бяха пусти. Стигнах до Стипълчейз парк, разпрострян на не по-малко от четиринайсет хектара. Кулата за парашутни скокове, реликва от международния панаир през 1939 година, се издигаше като шейсетметрова гъба, скътала под чадъра си огромен павилион с глинени стени. Над входа му грамадно табло известяваше: ДВОРЕЦ НА СМЕХА, под изрисуваното ухилено лице на основателя Джордж К. Тилайън.
Открих една дупка в дъсчената тараба около павилиона и почуках на покритото със сол прозорче до главния вход. Шумът прокънтя в пустия увеселителен парк, сякаш цяла армия чукащи духове се разбесняха изведнъж. Хайде, пазачо, събуждай се! Банда крадци са дошли да отмъкнат парашутната кула!
Тръгнах около огромната постройка, чукайки на всяко стъкло, което ми се изпречеше. И така налетях на насочен срещу мен револвер. Беше „Колт Полисис Позитив 38 Спешъл“, но в този миг ми приличаше на Дебелата Берта.
Ръката, здраво стиснала трийсет и осемкалибровия колт, принадлежеше на старец с кафява униформа и свински очички, вторачени в мен над нос, напомнящ обущарски чук.
— Не мърдай! — изрева той с глас, излязъл сякаш направо от морските дълбини.
Аз и не мърдах.
— Навярно вие сте господин Болц? — попитах аз. — Пол Болц.
— Моето име не те засяга! Ти кой си?
— Името ми е Анджел. Частен детектив съм. Искам да поговоря с вас във връзка с един случай, който ми е възложен.
— Отде да знам дали наистина си частен детектив.
Понечих да бръкна в джоба си, а Болц натика цевта на револвера в корема ми и изръмжа:
— С лявата ръка.
Преместих куфарчето си в дясната ръка и измъкнах портфейла с лявата.
— Отворете го, удостоверението е вътре.
Пазачът се вторачи със свинските си очички, разгледа всички карти и ми го върна. За малко да скоча върху него, но се въздържах.
— Вярно, частно ченге си. Какво искаш?
— Вижте, денят ми досега беше много тежък. По-добре си приберете револвера. Дойдох при вас за услуга. Не е ли ясно?
Известно време той разглеждаше револвера си, сякаш се питаше с това ли ще вечеря днес. После сви рамене и го напъха в кобура, показвайки ми, че предпазителят не е спуснат.
— Аз съм Болц — призна накрая той. — Казвай.
— Не може ли да се скрием някъде от вятъра, за да си поговорим?
С отсечено кимване на длъгнестата си глава той ме подкани да вървя пред него. Един зад друг двамата слязохме по няколкото стъпала, водещи до врата с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.