— Интригата се завързва — обадих се аз.
— Така е, господин Анджел. Приятелите на Джони го прехвърлиха в една частна клиника в щата Ню Йорк. Не съм в състояние да ви кажа какво лечение са му приложили там. Не ще и съмнение, някаква психиатрична шарлатания. Нищо не излезе накрая и Джони си остана един вид жив мъртвец. Само дето вече не правителството, а той самият плащаше за лечението…
— Знаете ли имената на приятелите му?
— Не. Надявам се, не ще си помислите, че единствено парите имат значение за мен, когато ви кажа, че продължавам да се интересувам от изпълнението на частния ни договор. Никога не съм виждал Джони, след като той постъпи в армията. Единственото важно за мен бе да зная жив ли е или мъртъв. Един-два пъти в годината адвокатите ми влизаха във връзка с клиниката и получаваха клетвена декларация, че не е починал. Това продължи до тази неделя.
— Какво се е случило?
— Нещо много любопитно. Клиниката, в която е Джони, се намира до Паукипси. Бях там на делово посещение и в последния миг ми хрумна да навестя моя стар познат. Май исках да видя в какво се превръща един мъж след шестнайсет години на легло. В клиниката ми казаха, че свиждания са разрешени само следобед, в делничен ден. Настоях и най-сетне се появи главният лекар. Каза ми, че Джони бил подложен на специално лечение и можело да бъде посетен едва в понеделник.
— Май са търсели претекст да ви отпратят.
— Съвършено вярно. Нещо в държанието на лекаря ме смути — Сайфер пусна цигарето в джобчето на жилетката си и скръсти ръце върху масата. — Останах в Лаукипси до понеделник и отново се явих в клиниката, защото ми бяха казали, че това е денят за посещение. Не можах да се видя с лекаря, но когато пожелах да ме отведат при Джони, сестрата на рецепцията ме попита дали съм му роднина. Естествено, отговорих, че не съм. Тя ми каза, че само роднини по права линия имали право да посещават болните.
— А предишния път не ви предупредиха?
— Изобщо не ставаше дума за това. Ядосах се. Признавам си, дори направих сцена. Голяма грешка. Сестрата заплаши, че ще повика полиция, ако не си тръгна веднага.
— И какво направихте?
— Тръгнах си. Какво друго? Клиниката е частна. Затова именно реших да прибягна до вашите услуги.
— Искате да отида и да разбера какво става там?
— Точно така. За начало бих искал да знам дали Джони Фейвърит е още жив. Това е най-важното. Ако е жив, желая да науча местопребиваването му.
Извадих от джоба си кожено тефтерче и писалка.
— Не ми изглежда трудно. Кажете ми името и адреса на клиниката.
— Нарича се „Ема Дод Харвист“, на изток от града, по Плезант вали роуд.
Записах си и попитах Сайфер за името на лекаря, който го бе подхлъзнал.
— Фаулър. Малкото му име, ако не се лъжа, беше или Алберт, или Алфред.
Записах и това.
— С истинското си име ли е записан Фейвърит?
— Да. Джонатан Лийблинг.
— Като че ли това е достатъчно. — Прибрах тефтерчето и станах. — Как мога да се свържа с вас?
— Най-успешно чрез юридическия ми съветник — Сайфер прокара върха на показалеца по мустака си. — Нима тръгвате? Аз мислех, че ще обядваме заедно.
— Наистина съжалявам, не ми е присъщо да отказвам покана за обед, но ако тръгна веднага, ще успея да стигна в Паукипси, преди да са затворили.
— Клиниките не спазват чиновническото работно време.
— Лекуващият състав не, но и там има чиновници. Ако чакам до понеделник, ще ви излезе по-скъпо. Тарифата ми е петдесет долара на ден плюс разходите.
— Струва ми се разумна цена за добре свършена работа.
— Ще бъде добре свършена. Гарантирам за резултата. Щом науча нещо, ще позвъня на Уайнсеп.
— Чудесно. Радвам се, че се запознахме, господин Анджел.
Салонният управител и този път не бе по-любезен, докато си вземах палтото и куфарчето от гардероба.
3.
Шестгодишният ми шевролет се намираше в гаража при хиподрума на Четирийсет и четвърта улица, до Шесто авеню.
Към два часа вече карах на север по Уест сайд хайуей. Големият юруш за уикенда още не беше започнал и нямаше задръствания. Спрях в Йонкърс и купих половин литър бърбън, да не съм сам. Докато преминах Пикскил, изпразних наполовина бутилката и я прибрах в жабката, да си имам и на връщане.
Стигнах предградията на Паукипси малко след три и на Около седем километра от центъра налетях по Плезант вали роуд на висока стена с много внушителна врата от ковано желязо, на която с медни букви пишеше: КЛИНИКА ЕМА ДОД ХАРВИСТ. Навлязох по една покрита с чакъл алея, която близо петстотин метра се виеше сред борове, и се озовах пред пететажна сграда от червени тухли в английски стил от XVIII век — по-скоро ученически пансион, отколкото клиника.