— Какво е веве?
— Символични изображения. Не мога да обяснявам значението им на непосветени, но общото между тях и тия кървави свинщини е колкото между Иисус и Дядо Коледа. Аз съм мамбо от години, не говоря на вятъра.
Разтворих „Дейли Нюз“ на трета страница, така че и Епифани да вижда, и посочих криволиците, кръговете и начупените линии от снимката.
— Искате да кажете, че тези драсканици са правени, за да приличат на вуду, на веве или на не знам какво си, но не са както трябва?
— Да. Ето, вижте тоя кръг, змията, захапала собствената си опашка. Това е символ от веве, Дамбала, олицетворение на геометричното съвършенство на вселената. Но никой посветен няма да я разположи точно до Бабако.
— Значи онзи, който е изрисувал всичко това, все пак дотолкова е познавал вуду, че да знае какво са Дамбала и Бабако?
— Точно това се опитвам да ви обясня от самото начало. Нали знаете, че Джони Фейвърит по някое време се е занимавал с вуду?
— Знам, че е бил хунси босал.
— Тутс наистина не можеше да си държи езика зад зъбите. Какво друго знаете?
— Само това, че Джони Фейвърит е бил близък с майка ви през някакъв период.
Върху лицето на Епифани се изписа гримаса, сякаш усети горчив вкус в устата.
— Така е — каза тя, едновременно поклащайки глава, сякаш го отричаше. — Джони Фейвърит е мой баща.
Застинах на място, вкопчен в ръкохватките на стола.
— Кой знае за това?
— Никой, освен мен, вас и мама, а тя не е жива.
— А Джони Фейвърит?
— Мама никога не му е казвала. Мобилизирали са го, преди да навърша годинка. Аз не ви излъгах: наистина никога не съм го виждала.
— А защо го казвате на мен?
— Страх ме е. Смъртта на Тутс Суит по някакъв начин е свързана с мен. Нямам представа как точно, но вътре в себе си усещам, че е така.
— И мислите, че Джони Фейвърит е замесен?
— Не знам какво да мисля. Мисленето е ваша работа. Надявам се вие да узнаете нещо. Може би това, което ви казах, някак ще ви помогне.
— Може би. Но вие не ми казахте всичко, май е време да свалите картите.
Епифани заби поглед в кръстосаните си ръце.
— Нямам нищо друго за казване. — Тя се изправи изведнъж с много делови вид. — Трябва да тръгвам. Вие си имате работа.
— Аз си я върша в момента — изправих се на свой ред.
Тя си взе мантото от закачалката.
— Надявам се, че мога да разчитам на думите ви отпреди малко, когато говорехте за дискретност.
— Всичко, което ми казахте, си остава между нас.
— Иска ми се да е така. — Тя ми се усмихна. Истинска усмивка, съвсем искрена и непринудена. — Не знам защо, вероятно съвсем без основание, но ви вярвам.
— Благодаря.
Заобиколих бюрото, когато тя отвори вратата.
— Не си правете труда, сама ще се оправя. Все ще намеря изхода.
Тя кимна с глава и излезе. Останах до бюрото неподвижен, докато чух прихлопването на вратата на чакалнята. Тогава развих най-голямата скорост, на която съм способен, грабвайки куфарчето и шлифера си, заключвайки бюрото.
Преди да изляза на площадката, залепих ухо на външната вратата, за да чуя как асансьорът потегля, тогава стартирах към аварийното стълбище и запрепусках надолу през четири стъпала.
25.
Стигнах петнайсет секунди преди асансьора и изчаках зад открехнатата врата. Епифани мина пред мен и излезе на улицата. Проследих я, мушнах се подире й във входа на метрото.
Качих се във вагона след нейния, без да я изпускам от поглед през стъклената врата. Тя слезе след две спирки, на Колъмбъс съркъл.
Тръгна на изток по Сентрал Парк саут и зави по Седмо авеню към центъра. Видях я, че се заглежда в номерата на сградите, после за малко да я изгубя, защото пресече тичешком тъкмо когато светофарът минаваше на червено. Известно време трябваше да остана на бордюра. Добре че забави крачка, проследявайки номерата от страната на Карнеги хол. Светофарът светна зелено, а тя бе спряла пред един от входовете и влезе в него. Вече знаех къде отива: Седмо авеню, 881. У Маргарет Крузмарк.
В преддверието светлинният указател на десния асансьор се качваше нагоре, докато се установи на десетия, а през това време левият слизаше. Вратата се отвори и аз казах на човека вътре:
— Осмия, ако обичате.
Качих се по аварийното стълбище до етажа на Маргарет Крузмарк и пристъпих по пустия коридор до вратата със знака на Скорпиона.
Поставих си куфарчето на изтърканата пътека и го отворих. С наредените отгоре документи и хартии имаше съвсем обикновен вид, но в двойното дъно се криеха професионални инструменти. В дебелия пласт дунапрен бяха наредени всякакви полезни сечива: контактен микрофон, миниатюрен магнетофон, десетократно увеличаващ бинокъл, апарат със стойка за снемане на документи, комплект шперцове, за които бях дал петстотин долара, стоманени белезници и свръхлек „Смит енд Уесън, 38 Спешъл“.