Маргарет Крузмарк бе променила решението си. Вместо да ходи по магазините, се е прибрала у дома. Убиецът я чакал там. Той (или тя) я издебнал изотзад и притиснал към носа и устата й памук, напоен с етер. Тя изпаднала в несвяст, без да окаже никаква съпротива.
Едно нагънато молитвено килимче до входа показваше, че са я влачили из хола. Грижливо, почти благоговейно убиецът бе отстранил мебелите, за да има достатъчно място за работа.
Дълго оглеждах наоколо. Всичко си изглеждаше на мястото, с изключение на обсидиановия кинжал. Нито едно чекмедже не беше отворено, нито един шкаф не бе претършуван. Убиецът изобщо не се беше старал да инсценира грабеж.
До високия прозорец, между един филодендрон и една беладона се натъкнах на находка. В една купа, поставена върху, висок меден триножник в старогръцки стил, намерих къс окървавен лъскав мускул, голям колкото топка за тенис. Сякаш част от вътрешност, които някое куче е извлачило от вадата. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че за мен животът вече никога няма да е същият. Пред мен беше сърцето на Маргарет Крузмарк.
Претърсих насам-натам и в едно кошче за хартия до входа открих парцал, напоен с етер. Оставих го на мястото му, подарък за момчетата от Следственото. Да си го носят в лабораторията заедно с парчето месо, да пишат доклади в три екземпляра. Тяхна си работа.
В кухнята — нищо особено, но в спалнята открих интересни неща. Леглото не беше оправено, чаршафите стояха на топка, изпъстрени с петна от любовни буйства. Вещицата била и жена. В малката баня до стаята намерих пластмасовата кутийка от диафрагмата й. Празна. Ако се е чукала сутринта, много бе вероятно още да е на нея. Ченгетата ще я открият.
Поставен върху кутия с хартиени кърпички, насреща ми се хилеше череп. Върху етажерката, до кутия с тампони, имаше хаванче с чукало. Двуостра кама, брой на „Вог“, четка за коса, четири дебели черни свещи — всичко това се мъдреше върху капака на казанчето.
Зад бурканче с крем бе мушната отрязана човешка ръка. Приличаше на стара ръкавица с потъмнялата си сбръчкана кожа. За малко да я изпусна, когато я повдигнах, толкова беше лека. Още малко да бях поровил и сигурно щях да открия и око от саламандър.
Бюрото й беше в една тясна ниша, свързана със спалнята. В азбучен класьор с хороскопите на клиентите напразно търсих на „Ф“ като Фейвърит и на „Л“ като Лийблинг. Имаше всякакви окултни справочници и кристална топка. Книгите се придържаха от запечатана алабастрова ваза, голяма колкото кутия за пури. На капака бе изобразена триглава змия.
Прелистих книгите с надежда да открия някаква бележка или нещо друго, но напразно. За сметка на това, прехвърляйки струпаните на бюрото листа, попаднах на едно картонче с черен кант. В горния край бе отпечатан кръг с обърната петолъчка. Над пентакъла се мъдреше глава на козел. А най-отгоре с едри калиграфски букви пищеше MISS A NIGER. Текстът на поканата също бе на латински. Най-отдолу се четяха латински цифри: III, XXII, MCMLIX. Цветница, след четири дена. Имаше и плик, надписан с името на Маргарет Крузмарк. Пъхнах поканата в плика и го прибрах в куфарчето си.
Повечето от другите книжа бяха астрологически изчисления и хороскопи. Хвърлих им разсеян поглед и зърнах един с моето име. Колко ли щеше да се зарадва лейтенант Стърн, ако го открие! Трябваше веднага да го изгоря или да го хвърля в тоалетната, а аз като идиот го прибрах в куфарчето.
Хороскопът ме подсети да надникна в настолния бележник на Маргарет Крузмарк. И добре, че го направих, защото на страницата с 16-ти, понеделник, бе записано: „Хари Анджел, 13,30.“ Откъснах страницата, прибрах и нея в куфарчето. Забелязах, че за 17,30 има друга среща. Часовникът ми беше напред с няколко минути, но така или иначе показваше 17,20 и беше крайно време да се омитам.
На излизане оставих вратата притворена. Някой ще открие трупа и ще повика полицията. Не исках да имам нищо общо с тази история. О, колко хубаво би било! Само дето бях затънал до гуша в нея.
29.
Едно такси тъкмо се освобождаваше пред Сити Сентър Тиътър. Махнах и то ме изчака с отворена врата.
Шофьорът беше негър и не намери нищо особено в това, че му казах да кара към Харлем.
Двайсет минути по-късно ме остави пред „Билкова аптека Праудфут“ и продължи нататък под ритъма на ритъм енд блус от радиото. Магазинът беше затворен, зад стъклото бе спусната завеса като траурно знаме. Позвъних, разтърсих дръжката, но напразно.
Епифани беше споменала за някакъв апартамент над магазина. Изминах десетина крачки по Ленъкс авеню и открих входа. Външната врата не беше затворена. Качих се по изтърканите мраморни стъпала и позвъних на първия етаж. Както и очаквах, никой не ми отвори.