Ешафодът бе подгизнал от кръв. За малко не се подхлъзнах, когато се обърнах, за да посрещна в очи крясъците на тълпата. Някакъв войник ме хвана под мишница и почти нежно ме отведе до една маса. Свещеникът, изправен до нея, каза:
— Трябва да легнете, синко.
Паднах на колене за последната молитва. Палачът стърчеше над мен. Един полъх на вятъра повдигна черната му качулка. Веднага разпознах зализаните с брилянтин коси, подигравателната усмивка. Екзекуторът бе Джони Фейвърит!
Събудих се с крясък, който заглушаваше и звъна на телефона, и се хвърлих върху слушалката както удавник върху спасителния пояс.
— Ало… Ало… Анджел? Хари Анджел?
Беше Хърман Уайнсеп, любимият ми юридически съветник.
— Анджел е на телефона.
Имах чувството, че езикът ми е толкова удебелен, че не се побира в устата.
— Вчера ми казахте, че искате да се срещнете с господин Сайфер.
— Да, така е.
— Той ви предлага днес да обядвате заедно.
— На същото място ли?
— Не, господин Сайфер се надява, че ще се съгласите да се срещнете с него във „Воазен“, на Парк авеню, номер петстотин седемдесет и пет.
— В колко часа?
— В един.
— Ще бъда там.
Уайнсеп затвори, този път без раздутите си благодарности. Измъкнах се от постелята, целият схванат, и докуцуках до банята. Двайсет минути горещ душ и три чаши кафе почти успяха да ме върнат в кожата на човешко същества.
Облечен в кафяв костюм от кардирана вълна, току-що излязъл от химическо чистене, в бяла риза, неразопакована след прането, с вратовръзка без едно-едничко петънце, бях готов да нахълтам в най-снобския нюйоркски френски ресторант.
„Воазен“ се перчеше с адрес на Парк авеню, но всъщност входът бе откъм Шейсет и трета улица. Салонният управител ме посрещна със съвършена дипломатическа дискретност. Казах му името Люк Сайфер и той ме отведе до една маса, опряна в стената. Щом ме видя, Сайфер се изправи. Носеше сив панталон от каша, морскосин блейзър и копринено шалче в червено и зелено. Върху джобчето на блейзъра бе избродирана емблемата на „Рекет енд Тенис Клъб“, а на ревера му проблясваше малка златна звезда. С петия лъч, обърнат надолу.
— Радвам се да се видим отново, Анджел — стисна ми той ръка.
Веднага щом седнахме, поръча аперитив. Докато ни донесат поръчката и той бърбореше неспирно, аз хладнокръвно изследвах аристократичното му лице, опитвайки се да си го представя с чалма. Ел Цифр, Повелителят на незнайното…
Когато келнерът се появи с подноса, Сайфер го заговори на френски и не можах точно да разбера какво му каза, макар да се оправям дотолкова е този език, че няма нужда да ми се превежда менюто. Без всякаква помощ си поръчах турнедо Росини с гарнитура от аспержи.
После, щом останахме сами, Сайфер каза:
— А сега, господин Анджел, ви моля да ми докладвате подробно за всичко, което сте свършили.
Той се усмихна и отпи малка глътка от аперитива.
— Имам много да ви разказвам. Седмицата беше дълга и още не е свършила. Доктор Фаулър умря. Официалната версия е самоубийство, но аз силно се съмнявам.
— Защо? Неговата наркомания е била разкрита и това е означавало край на кариерата му.
— Има още два смъртни случая, две убийства, свързани с тази история.
— Мисля, че едва ли сте открили Джонатан…
— Не още. Научих много неща за него и от това не ми стана симпатичен.
— Мислите ли, че е жив?
— Има изгледи. В понеделник вечерта ходих в Харлем да разпитам един стар негър пианист на име Едисън Суит. Преди години са се снимали двамата с Фейвърит и това ме заинтересува. Полека лека успях да разбера, че Суит е в една харлемска вуду секта и че през четирийсетте години Джони Фейвърит също се е примъквал към нея. Бил много близък с жрицата, Еванджелайн Праудфут, освен това много се палел по всякакъв вид окултизъм. Всичко това научих лично от Суит. На другия ден го убиха. Убиецът е действал така, че всичко да мине за вуду ритуал, но не е бил съвсем наясно с веве.
— Веве? — сбърчи вежди Сайфер.
— Това се мистични символи във вуду. Цялата стена над жертвата е покрита с тях, изрисувани са с кръвта на Тутс. Но един познавач ми каза, че са фалшификация.
— Споменахте за второ убийство.
— Стигам и до него. Това беше другата следа. Заинтересувах се и от една високопоставена приятелка на Фейвърит и направих проучвания. Доста труд си дадох, докато я открия, а тя била под носа ми. Една астроложка, името й е Маргарет Крузмарк.
Сайфер се надвеси напред с любопитното изражение на стара клюкарка.
— Дъщеря на корабовладелеца?
— Точно така.